— И съдържа ли всичките трийсет и един образа?
— Не. Има четирийсет. — Усмихна се. — Изглежда предишните историци са сбъркали няколко подробности.
Откритие от подобен род беше рядкост. Да дадеш на света непознато илюстрирано копие от четиринайсети век на „Aurora Consurgens“ беше шансът на живота за историка на алхимията.
— И какво има на допълнителните илюстрации? Текстът същият ли е?
— Ще се наложи да дойдеш до Франция, за да разбереш.
— Тогава да вървим — казах веднага. След седмици мъчение написването на доклада ми най-накрая започваше да изглежда напълно възможно.
— Значи няма да отидеш заради собствената си безопасност, а заради някакъв ръкопис? — Той поклати тъжно глава. — И това ми било здрав разум.
— Здравият разум никога не е бил силната ми страна — признах си. — Кога тръгваме?
— След час?
— След час. — Това не бе спонтанно решение. Той го планираше откакто заспах предната вечер.
Матю кимна.
— На пистата на старата американска военновъздушна база ни чака самолет. Колко време ти трябва, за да си събереш багажа?
— Зависи какво трябва да нося със себе си — казах аз и главата ми се завъртя.
— Нищо особено. Никъде няма да ходим. Вземи си малко дрехи. Не мога да си представя, че ще тръгнеш без маратонки. Ще бъдем само двамата, майка ми и икономката й.
Майка му.
— Матю — казах аз тихо. — Не знаех, че имаш майка.
— Всеки има майка, Даяна — отвърна той и извърна сивите си очи към мен. — Аз имам две. Жената, която ме роди, и Изабо, която ме направи вампир.
Едно беше да съм само с Матю. А съвсем различно да попадна в дом на непознат вампир. Предпазливостта пред такава опасна стъпка измести нетърпението ми да видя ръкописа. Сигурно ми пролича, че се колебая.
— Не бях го обмислил — призна той. В гласа му имаше болка. — Разбира се, че нямаш причини да се довериш на Изабо. Но тя ме увери, че с нея и Март ще си в безопасност.
— Щом ти им имаш доверие, тогава аз също ще им се доверя. — За моя изненада наистина го мислех, въпреки глождещото ме безпокойство, че сигурно ги е питал дали не се канят да ме ухапят по шията.
— Благодаря — каза само той. Погледът му се плъзна към устата ми и усетих как устните ми изтръпнаха. — Ти си събирай багажа, а аз ще измия съдовете и ще проведа няколко телефонни разговора.
Когато минах покрай неговия край на дивана, той ме хвана за ръката. Отново хладината на кожата му попи в моята топлина.
— Постъпваш правилно — промълви, преди да ме пусне.
Наближаваше деня за пране и спалнята ми бе затрупана с мръсни дрехи. Порових в гардероба и намерих няколко еднакви чифта панталони, които бяха чисти, няколко клина, пет-шест фланели и поло блузи. На гардероба имаше стар сак с емблемата на „Йейл“. Подскочих и хванах дръжката с една ръка. Прибрах дрехите в старата синьо-бяла брезентова чанта, сложих и няколко пуловера и ватирана блуза. Взех си още маратонки, чорапи, бельо, стар екип за йога. Нямах прилична пижама, затова щях да спя със спортните дрехи. Спомних си за френската майка на Матю. Пъхнах в сака официална риза и приличен панталон.
От коридора долетя басовият глас на Матю. Говореше по телефона първо с Фред, след това с Маркъс и накрая се обади на таксиметрова компания. С метната на рамото чанта маневрирах тромаво в банята. Четка за зъби, сапун, шампоан, четка за коса, сешоар и спирала за мигли. Последното почти не го ползвах, но в този случай козметичните средства бяха добра идея.
Когато приключих с багажа, отидох при Матю във всекидневната. Той преглеждаше съобщенията на мобилния си телефон, в краката му беше чантата ми с компютъра.
— Това ли е всичко? — попита, като погледна изненадано сака ми.
— Нали каза, че не ми трябва кой знае какво?
— Да, но не съм свикнал с жени, които ме слушат, когато ги съветвам за багажа. Мириам пътува за уикенда с толкова много дрехи, че са достатъчни да облече Френския чуждестранен легион, а майка ми тръгва с огромни куфари. Луиза не пресичаше улицата с това, което ти си взела, да не говорим да напусне страната.
— Освен че здравият разум не ми е силната страна, съм известна и с лесната си поддръжка.
Матю кимна доволно.
— Имаш ли паспорт?
— В чантата с компютъра ми е — посочих аз.
— Значи можем да тръгваме — заключи Матю и огледа за последен път жилището ми.
— Къде е снимката? — Струваше ми се нередно просто да я зарежа.