— Маркъс я взе — отвърна той веднага.
— Кога Маркъс е бил тук? — намръщих се аз.
— Докато спеше. Искаш ли да ти я върна? — Пръстът му беше на клавишите на телефона.
— Не — поклатих глава. Нямаше причина да я виждам отново.
Матю взе чантите ми и успя да ги свали заедно с мен без произшествия. Пред портите на колежа ни чакаше такси. Матю спря да поговори с Фред. Подаде на портиера визитка и двамата си стиснаха ръцете. Сключиха някаква сделка, чиито детайли никога нямаше да науча. Матю ме качи в таксито. Пътувахме около трийсет минути, оставяйки светлините на Оксфорд зад гърба си.
— Защо не взехме твоята кола? — попитах, когато излязохме извън града.
— Така е по-добре — обясни той. — Няма нужда да карам Маркъс да я връща обратно.
Люлеенето на таксито ме приспиваше. Облегнах се на рамото на Матю и задрямах.
Излетяхме малко след като ни провериха паспортите и пилотът попълни документите. По време на излитането седяхме един срещу друг на кушетки, наредени около ниска маса. Прозявах се на всяка минута, защото ушите ми заглъхваха. Когато достигнахме летателната височина, Матю разкопча колана си и взе възглавници и одеяло от шкаф под прозорците.
— Скоро ще сме във Франция. — Сложи възглавниците в единия край на моята кушетка, която беше почти колкото легло, и разгъна одеялото, за да ме завие. — А ти през това време поспи.
Не исках да спя. Истината беше, че се страхувах да се унеса. Онази снимка се бе отпечатала на вътрешната страна на клепачите ми.
Той клекна до мен, одеялото висеше от ръцете му.
— Какво има?
— Не искам да затварям очи.
Матю сложи всички възглавници без една на пода.
— Ела тук — каза той, седна до мен и потупа подканващо пухкавия бял четириъгълник. Завъртях се, плъзнах се по покритата с кожа повърхност, положих глава в скута му и си опънах краката. Той ме зави с одеялото.
— Благодаря — прошепнах.
— За нищо. — Докосна с пръст първо своите устни, а след това и моите. Вкусих сол. — Спи, аз съм тук, при теб.
Наистина заспах тежък и дълбок сън без сънища. Събудих се чак когато усетих пръстите на Матю по лицето си и чух думите му, че скоро ще се приземяваме.
— Колко е часът? — попитах напълно дезориентирана.
— Около осем — отвърна той, след като си погледна часовника.
— Къде сме? — Изправих се до седнало положение и си закопчах колана.
— Близо до Лион, над Оверн.
— В центъра на страната? — поинтересувах се аз, като си представих картата на Франция. Той кимна. — От този край ли си?
— Аз съм роден и прероден наблизо. Домът ми, по-точно семейният ми дом, е на час-два път оттук. Трябва да пристигнем в късната утрин.
Кацнахме на частната писта на оживеното регионално летище. Паспортите и другите ни документи бяха проверени от служител с отегчен вид, който се оживи моментално, щом прочете името на Матю.
— Винаги ли пътуваш по този начин? — Беше далеч по удобно, отколкото с редовен полет през лондонското летище „Хийтроу“ или парижкото „Шарл дьо Гол“.
— Да — отвърна той без извинение или притеснение. — Само когато пътувам, съм истински благодарен, че съм вампир и имам пари за пилеене.
Матю се спря зад един огромен рейнджровър и извади връзка ключове от джоба си. Отвори задната врата и натовари багажа ми. Рейнджровърът не беше луксозен колкото ягуара, но наваксваше с мощност. Все едно пътувахме с бронетранспортьор.
— За какво ти е такава голяма кола във Франция? — попитах, докато се взирах в идеално гладкия път.
Матю се засмя.
— Още не си видяла къщата на майка ми.
Пътувахме на запад през красивата провинция с разкошни замъци и стръмни планински склонове. Във всички посоки се простираха поля и лозя и дори под стоманеносивото небе всичко сякаш бе запалено от цветовете на есента. Знак сочеше пътя към Клермон-Феран. Не може да е съвпадение, помислих си аз.
Матю продължи на запад. Забави, зави по един тесен път и спря. Посочи в далечината.
— Ето — каза той. — Сет-Тур.
Измежду меките хълмове се издигаше високо плато, на което се виждаше централна каменна кула, заобиколена от по-малки. До портата на стража стоеше друга постройка. Това не бе красив приказен замък, в който се провеждат балове на лунна светлина. Сет-Тур беше крепост.