— Това ли е домът ти? — попитах и затаих дъх.
— Това е домът ми. — Матю извади мобилния си телефон от джоба и набра. — Маман? Почти пристигнахме.
Чу се как някой казва нещо в другия край на линията, а след това затваря. Матю се усмихна кисело и се върна на пътя.
— Тя ни очаква, така ли? — попитах, като едвам успях да овладея гласа си да не трепери.
— Да, очаква ни.
— И няма нищо против? — Не зададох истинския въпрос: „Сигурен ли си, че можеш да заведеш вещица в дома си?“. Но нямаше нужда да го правя.
Матю не откъсваше поглед от пътя.
— Изабо не обича изненадите като мен — каза той спокойно, докато завиваше по някаква козя пътека.
Минахме покрай редици от кестени и се заизкачвахме към Сет-Тур. Промушихме се между две от седемте кули и поехме през калдъръмения вътрешен двор към централната сграда. Отляво и отдясно имаше лехи и градинки, а после навлязохме в гора. Вампирът паркира колата.
— Готова ли си? — попита той и се усмихна сияйно.
— По-готова не мога и да бъда — смотолевих притеснено.
Матю ми отвори вратата и ми помогна да сляза. Дръпнах надолу черното си яке и погледнах към внушителната фасада на замъка. Но плашещите очертания бяха нищо в сравнение с това, което ме очакваше вътре. Вратата се отвори.
— Кураж — пожела ми Матю и ме целуна нежно по бузата.
18.
Величествената и леденостудена Изабо стоеше на прага на огромния си замък и се взираше в сина си, докато двамата изкачвахме каменните стъпала.
Матю се приведе, за да я целуне нежно по двете бузи.
— Ще влизаме ли, или смяташ да продължим с поздравите тук отпред?
Майка му се отмести и ни пусна да минем през вратата. Усетих унищожителния й поглед и ме лъхна миризма на нещо, което ми напомняше за лимонада и карамел. Минахме през къс тъмен коридор, покрай чиито стени бяха подредени копия, сочещи не много гостоприемно към главите ни. Влязохме в стая с високи тавани и стенописи, дело на художник от деветнайсети век с развинтено въображение. Те отразяваха измислено средновековие с лъвове, хералдически лилии, змия, захапала опашката си, и морски раковини, нарисувани по белите стени. В дъното имаше вита стълба, която водеше към върха на една от кулите.
Вътре в замъка усетих пълната сила на погледа на Изабо. Майката на Матю олицетворяваше онази зловеща елегантност, която носеха в кръвта си всички французойки. Също като сина си, който обезпокоително за мен изглеждаше малко по-възрастен от нея, тя бе облечена в една цветова гама, която омекотяваше забележителната й бледност. Предпочитанията й се простираха от кремаво до светлокафяво. Тоалетът й беше семпъл, но скъп — от върховете на кожените й обувки до топазите, които искряха на ушите й. Студенозелените точици около тъмните й зеници и високите й скули не позволяваха перфектните й черти и ослепително бялата кожа да деградират до сладникава хубост. Косата й бе с цвета и плътността на мед и беше прибрана на тила в тежък копринен кок.
— Можеше да покажеш малко загриженост, Матю. — Акцентът й смекчи произнасянето на името му и то прозвуча древно. И тя като всички вампири имаше мелодичен съблазнителен глас. В нейния случай той звучеше като далечни камбани с чист и плътен звук.
— От клюки ли се боиш, маман? Нали се гордееше, че си радикална? — Матю изглеждаше едновременно добронамерен и нетърпелив. Хвърли ключовете на близката маса. Те се плъзнаха по идеално полираната повърхност и се спряха до китайската порцеланова купа.
— Никога не съм била радикална! — Изабо беше ужасена. — Промяната се надценява.
Обърна се, изгледа ме от главата до петите и стисна съвършено оформените си устни.
Не харесваше това, което виждаше — и нищо чудно. Опитах се да се видя през нейните очи — пясъчноруса коса, която не беше нито гъста, нито добре сресана; луничките, които се бяха появили от прекалено дълъг престой на открито; твърде дългия за лицето ми нос. Очите ми бяха най-хубавата ми черта, но нямаше как да компенсират липсата на моден вкус. До нейната елегантност и безупречността на Матю аз се чувствах — и изглеждах — като сива селска мишка. Подръпнах края на якето си със свободната си ръка и си отдъхнах, когато не открих признаци на магическа дейност по върховете на пръстите си. Надявах се и да не „блестя“, както бе забелязал Матю.
— Маман, това е Даяна Бишъп. Даяна, майка ми Изабо дьо Клермон. — Сричките се изтъркаляха по езика му.