— Прилича на ястребово гнездо — казах и надникнах през прозореца. Матю бе гледал този пейзаж през същите прозорци през Средновековието. Помислих си за другите жени, които е водил тук преди мен. Сигурна бях, че не съм първата, но не са били и чак толкова много. Около замъка витаеше усещане за самота.
Матю ме приближи и погледна през рамото ми.
— Харесва ли ти? — Усетих дъха му върху ухото си. Кимнах.
— Откога е? — попитах, защото не можех да потисна любопитството си.
— Тази кула ли? — уточни той. — Отпреди около седемстотин години.
— А селото? Знаят ли там за теб?
— Да. Също като вещиците, вампирите са по-добре защитени, когато са част от общество, което знае какви са, но не задава прекалено много въпроси.
Поколения от семейство Бишъп бяха живели в Мадисън без никой да вдига шум около тях. Също като Питър Нокс, и ние се криехме пред очите на всички.
— Благодаря, че ме доведе в Сет-Тур — казах. — Тук наистина изглежда по-безопасно, отколкото в Оксфорд. — Въпреки Изабо.
— А аз ти благодаря, че имаше куража да се изправиш пред майка ми. — Матю се засмя, сякаш чу някакви думи. Звукът бе придружен със силен аромат на карамфили. — Като всички родители и тя е прекалено загрижена.
— Почувствах се като зле облечена идиотка. Не съм донесла и една дреха, която тя би одобрила. — Прехапах устни и сбърчих чело.
— Изабо не одобряваше и Коко Шанел. Целиш се прекалено високо.
Засмях се и се обърнах. Очите ми потърсиха неговите. Когато ги срещнах, дъхът ми спря. Погледът на Матю се разходи по лицето ми и накрая се спря на устата. Ръката му се вдигна да ме докосне.
— Толкова си жизнена — изрече той дрезгаво. — Трябва да си с някой много, много по-млад мъж.
Повдигнах се на пръсти. Той наведе глава. Преди устните ни да се срещнат, един поднос изтрака върху масата.
— Vos etz arbres e branca — каза напевно Март и погледна дяволито Матю.
Той се засмя и й отвърна по същия начин с ясния си баритон.
— On fruitz de gaug sasazona.
— Какъв е този език? — полюбопитствах аз, като се отпуснах отново на цяло стъпало и последвах Матю към камината.
— Старият език — отвърна Март.
— Окситански. — Матю вдигна сребърния капак на чинията с яйца. Ароматът на топла храна изпълни стаята. — Март иска да ти рецитира поезия, преди да седнеш да ядеш.
Икономката се изкикоти и го удари по китката с кърпа, която измъкна от колана си. Той остави капака и седна.
— Ела, ела — подкани ме тя и посочи стола срещу него. — Седни, яж. — Направих каквото ми каза. Март наля на Матю бокал вино от висока стъклена гарафа със сребърна дръжка.
— Merces — промълви той и веднага пъхна чашата под носа си в приятно очакване.
В друга подобна гарафа бе налята леденостудена вода, от която Март сипа в друг бокал и ми го подаде. Наля и димящ чай, който веднага познах, че е от „Мариаж Фрер“ в Париж. Очевидно Матю бе разгледал шкафовете ми, докато съм спала, и е бил доста конкретен в указанията за покупки. Март добави гъста сметана в чашата ми, преди да успея да я спра, а аз погледнах предупредително Матю. Имах нужда от съюзник. Но бях прекалено жадна, за да обръщам внимание. Той се облегна блажено назад и отпи от виното.
Март свали още неща от подноса — сребърни прибори, сол, пипер, масло, конфитюр, препечена филийка и златист омлет със свежи подправки.
— Merci, Март — казах с искрена благодарност.
— Яж! — нареди ми тя и този път се прицели с кърпата в мен.
Изглеждаше доволна от ентусиазма, с който лапнах първата хапка. След това подуши въздуха. Намръщи се и изсумтя отвратено към Матю, преди да се отправи към камината. Чу се драсване на кибритена клечка и сухите дърва започнаха да пукат.
— Март — протестира Матю, като се изправи с чаша в ръка. — И аз можех да го направя.
— Студено й е — промърмори жената, очевидно ядосана, че не се бе сетил да свърши тази работа, преди да седне на масата. — А ти си жаден. Аз ще запаля камината.
Само за минути огънят пламна буйно. Макар че не можеше да стопли огромното помещение, поне пречупи въздуха. Март си изтупа ръцете и стана от пода.
— Тя трябва да поспи. Подушвам, че е уплашена.
— Ще спи, след като се нахрани — заяви Матю и вдигна дясната си ръка в знак, че обещава да се погрижи. Март го гледа дълго време, след това му размаха заплашително пръст, все едно бе на петнайсет години, а не на петнайсет века. Накрая невинното му изражение успя да я убеди. Излезе от стаята и старите й нозе уверено поеха надолу по стръмните стълби.