— Окситанският е езикът на трубадурите, нали? — попитах, след като икономката си тръгна. Вампирът кимна. — Не знаех, че се говори толкова на север.
— Не сме чак толкова на север — уточни Матю с усмивка. — Някога Париж е бил просто незначителен граничен град. Тогава повечето хора са говорили окситански. Възвишенията държали северняците и езика им на разстояние. Дори и днес хората са подозрителни към чужденците.
— И какво означават думите? — попитах.
— „Ти си дървото и клонът — преведе той, впил поглед в пейзажа, който се откриваше през близкия прозорец, — на които зрее плодът на удоволствието.“ — Поклати тъжно глава. — Март ще си тананика цял следобед тази песен и ще подлуди Изабо.
Огънят се разгаряше все повече и пръскаше топлина, от която започна да ми се приспива. Когато приключих с яйцата, вече ми бе трудно да си държа очите отворени.
По средата на прозявка, от която щеше да ми се откачи ченето, Матю ме вдигна от стола. Прегърна ме и ме пое на ръце, а аз започнах да протестирам.
— Престани — скастри ме той. — Едвам седиш изправена, не вярвам да можеш да вървиш.
Положи ме внимателно в края на леглото и отметна покривката. Снежнобелите колосани чаршафи изглеждаха примамливо. Отпуснах глава на планината от пухени възглавници, наредени до сложните дърворезби на таблата от орехово дърво.
— Поспи. — Матю дръпна балдахина с две ръце.
— Не съм сигурна, че ще мога — промърморих, потискайки друга прозявка. — Не си падам много по следобедния сън.
— На мен ми изглежда като да е точно обратното — изтъкна той безстрастно. — Сега вече си във Франция. От теб не се очаква да полагаш усилия. Ще съм долу. Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.
Едното стълбище водеше от преддверието към кабинета му, а другото — към спалнята в другия край. Никой не можеше да стигне до тази стая, без да мине през Матю. Помещенията бяха така подредени, че да го пазят от собственото му семейство.
На устните ми напря въпрос, но той пусна балдахина и ми затвори устата. Балдахинът не пропускаше светлина и ме пазеше от въздушните течения. Отпуснах се на твърдия дюшек и завивките ме затоплиха. Бързо се унесох.
Събудих се от шумоленето на страници и рязко се изправих до седнало положение, като се опитвах да се сетя каква е тази кутия от плат, в която се намирам, и кой ме е затворил в нея. След това си спомних къде съм.
Франция. Матю. Неговият дом.
— Матю? — повиках го тихо.
Той разтвори балдахина и ме погледна усмихнат. Зад него видях десетки запалени свещи. Някои бяха поставени в бокали, а други в красиво украсени свещници на пода и на масата.
— За човек, който не си пада по следобедната дрямка, доста добре си поспа — каза той доволно. За него идването ни във Франция вече започваше да се очертава като успешно.
— Колко е часът?
— Ще ти купя часовник, ако не спреш да ме питаш. — Погледна старото си „Картие“. — Почти два следобед. Март ще се появи всеки миг с чая. Искаш ли да си вземеш душ и да се преоблечеш?
Мисълта за горещ душ ме накара бързо да отметна завивките.
— Да, моля!
Матю ме хвана за ръцете и ми помогна да стъпя на пода, който се оказа много по-далеч, отколкото си мислех. Беше също така студен, каменните плочи ужилиха стъпалата ми.
— Чантата ти е в банята, а компютърът ти е долу в кабинета ми. Има чисти кърпи. Оправяй се спокойно. — Проследи ме с поглед, докато отивах към банята.
— Ама че място! — възкликнах. Между два от прозорците бе поставена огромна бяла вана. Платненият ми сак от „Йейл“ лежеше върху дървена пейка. От стената в далечния ъгъл стърчеше душ.
Пуснах водата и предположих, че ще трябва да почакам да потече гореща. Но като по чудо веднага ме обви пара и ароматът на мед и нектарини от сапуна отми напрежението от последните двайсет и четири часа.
След като мускулите ми се отпуснаха, се пъхнах в джинси и поло, навлякох на краката си и чифт чорапи. Нямаше контакт за сешоара, затова си избърсах косата с кърпа и я сресах, преди да се опитам да я вържа на опашка.
— Март донесе чай — съобщи той, когато влязох в спалнята. Видях на масата чайник и чаша. — Искаш ли да ти налея?