— Годфроа? — На непознатия герб имаше хералдическа лилия, обградена от змия, захапала опашката си.
— Брат ми. — Разсеяността изчезна от гласа му и лицето му потъмня. — Умря през 1668, докато се биеше в една от безумните войни на Луи XIV. — Затвори внимателно ръкописа и го остави на близката маса. — Ще го кача по-късно в кабинета си, за да можеш да го разгледаш на спокойствие. Изабо сутрин си чете вестниците тук, но през останалото време няма никой. Добре дошла си да разглеждаш книгите, когато си поискаш.
След тази покана ме отведе в салона, а след това в голямата зала. Застанахме до масата с китайската купа и той ми показа особеностите на помещението, включително старата менестрелска галерия, отвора с капак на тавана, през който някога е излизал димът, преди да бъдат построени камините и комините, и входа към квадратната наблюдателна кула с изглед към главния подход към замъка. Изкачването й можеше да почака до следващия ден.
После ме поведе надолу към подземния етаж и неговия лабиринт от складове, винарни, кухни, помещения за прислугата, килери. Март излезе от една от кухните, изцапана до лактите с брашно, и ми предложи прясна кифличка, току-що извадена от фурната. Загризах я, докато Матю ме развеждаше по коридорите и ми разказваше за някогашното предназначение на всяка стая — къде е било складирано житото, къде е било окачвано еленското месо, къде е правено сиренето.
— Вампирите не ядат — възразих аз объркана.
— Така е, но гостите ни ядат. Март обожава да готви.
Обещах да я затрупам с работа. Кифличката беше вкусна, а яйцата на закуска — перфектни.
Следващата ни спирка беше градината. Макар да се бяхме спуснали под приземния етаж, за да влезем в кухнята, излязохме от замъка, без да се изкачваме. Градината беше като излязла от шестнайсети век, с ясно очертани лехи, засадени с подправки и есенни зеленчуци. По краищата й имаше розови храсти, някои от които още цъфтяха.
Но ароматът, който ме заинтригува, не бе на цветя. Насочих се право към ниска сграда.
— Внимавай, Даяна — извика Матю и затича след мен по чакълената пътека. — Балтазар хапе.
— Кой е Балтазар?
Той застана пред входа на конюшните с разтревожено изражение.
— Жребецът, който се отърква в гърба ти — поясни притеснено Матю. Стоях с гръб към голям кон с тежки копита, а в краката ми се увъртаха мастиф и вълкодав и ме душеха с любопитство.
— О, той няма да ме ухапе. — Огромният першерон завъртя глава и отърка ушите си в ханша ми. — А кои са тези господа? — попитах и погладих козината на врата на вълкодава, докато мастифът се опитваше да ми налапа ръката.
— Вълкодавът е Фалън, а мастифът е Хектор. — Матю щракна с пръсти и двете кучета изтичаха при него, седнаха послушно и го загледаха за нови команди. — Моля те, отдалечи се от коня ми.
— Защо? Нищо няма да ми направи. — Балтазар зари с копито в знак на съгласие, дръпна уши назад и погледна надменно Матю.
— „Пеперудата лети към светлината, която я привлича, само защото не знае, че огънят може да я погълне“ — промърмори под носа си Матю. — Балтазар се държи добре, докато се отегчи. Искам да се отдалечиш, преди да е изритал вратата на яслата си.
— Изнервяме господаря ти и той започва да рецитира непозната поезия, писана от луди италиански монаси. Ще се върна утре с нещо сладко. — Обърнах се и целунах Балтазар по носа. Той затропа с копита от нетърпение.
Матю се опита да прикрие изненадата си.
— Ти позна стиховете?
— Джордано Бруно. „Жадният елен тича към потока, защото не подозира за лъка, който го дебне — продължих аз. — Еднорогът бяга към бърлогата си, защото не вижда заложената примка.“
— Знаеш произведенията на Ноланеца? — Матю използва прозвището, с което мистикът от шестнайсети век сам се е наричал.
Очите ми се разшириха. Мили боже, дали е познавал Бруно, както е познавал и Макиавели? Явно го привличаше всяка странна птица, бродила някога по този свят.
— Той е един от първите поддръжници на Коперник, а моята специалност е история на науката. Как се запозна с произведенията на Бруно?
— Обичам да чета — отвърна той уклончиво.
— Познавал си го! — Тонът ми бе обвинителен. — Демон ли беше?