Матю вдигна вежди, когато ме видя как се втурвам в стаята, протегна ръка и ме спря. Беше се облегнал на широката арка, която водеше към стълбите, в идеален вид както винаги, с тъмносиви бричове и черен пуловер.
— Да пояздим следобед.
Очаквах го. Вечерята с Изабо беше най-меко казано напрегната и след нея сънувах кошмари. Матю на няколко пъти се качи по стълбите, за да ме нагледа.
— Добре съм. Малко физически упражнения и свежият въздух ще ми се отразят добре. — Когато се опитах отново да премина покрай него, той ме спря само с мрачния си поглед.
— Само да припариш до седло, те връщам у дома. Ясно?
— Ясно.
Когато слязохме долу, се запътих към трапезарията, но Матю ме дръпна в другата посока.
— Да ядем в кухнята — каза той тихо. Нямаше да има официална закуска, по време на която Изабо да ме зяпа над разтворения „Льо Монд“. Това беше добра новина.
Хапнахме в покоите на икономката пред разпаления огън на маса, сложена за двама — макар да бях единствената, която се възползва от обилната и отлична храна. Върху издрасканата маса бе поставена огромна кана чай, увита в ленена кърпа, за да пази топлината. Март ме погледна загрижено и зацъка с език, като видя тъмните кръгове под очите и бледото ми лице.
Когато оставих вилицата си, Матю посегна към пирамида от кутии, върху които имаше каска, покрита с черно кадифе.
— За теб — вдигна той и ги постави на масата.
Каската говореше сама по себе си. Имаше форма на висока бейзболна шапка и черна копринена панделка над периферията. Въпреки кадифето и панделката, каската беше здрава и направена най-вече за да пази крехките човешки черепи от сблъсъка със земята. Никак не исках да я слагам, но осъзнавах, че е добра предпазна мярка.
— Благодаря — отвърнах. — Какво има в кутиите?
— Отвори ги и виж.
В първата бе сгънат черен брич с кадифени кръпки от вътрешната страна на коленете, за по-добро триене със седлото. С него щеше да се язди много по-приятно, отколкото с тънкия ми хлъзгав клин. Освен това ми изглеждаше по мярка. Сигурно Матю се е обадил където трябва и е разбрал размера ми, докато съм дремвала. Усмихнах му се с благодарност.
Във втората открих черна жилетка с дълги пешове и твърди метални банели, зашити в ръбовете. Изглеждаше като черупка на костенурка — неудобна, но добре защитена — а сигурно и усещането в нея щеше да е същото.
— Това не беше необходимо. — Вдигнах я и се намръщих.
— Необходима е, ако ще яздиш. — В гласа му нямаше и капчица емоция. — Спомена, че имаш опит. Ако е така, няма да имаш проблем с тежестта й.
Лицето ми се зачерви и усетих предупредително изтръпване по върховете на пръстите. Матю ме наблюдаваше с интерес, а Март се появи на вратата и изсумтя. Започнах да дишам дълбоко, докато изтръпването изчезна.
— Слагаш си предпазен колан в колата ми — продължи спокойно той. — Ще си сложиш и жилетката, когато се качваш на коня ми.
Погледите ни се впиха в битка на волята. Мисълта за свежия въздух предопредели разгрома ми, а очите на Матю весело светнаха. Със сигурност препирните ни бяха забавни за гледане, също като размяната на реплики между Матю и Изабо.
Придърпах и последната кутия към себе си в мълчаливо подчинение. Беше дълга и тежка и когато вдигнах капака, ме лъхна остра миризма на кожа.
Ботуши. Високи до коленете черни ботуши. Никога не бях притежавала кон и имах ограничени средства, затова и никога не бях имала истински ездачески ботуши. Тези бяха красиви, извити по очертанията на прасците и от хубава кожа. Пръстите ми докоснаха лъщящата им повърхност.
— Благодаря — избъбрих задъхано, зарадвана от изненадата.
— Сигурен съм, че ще ти станат — каза Матю и погледът му омекна.
— Хайде, момиче — обади се весело Март от вратата. — Отивай да се преобличаш.
Едва ме бе вкарала в пералното помещение, и аз вече изритвах мокасините от краката си и смъквах клина. Тя взе дрехата от ликра и памук, докато аз надявах бричовете.
— Някога жените не яздеха като мъжете — отбеляза Март, погледна мускулите на краката ми и поклати глава.
Когато се върнах, Матю говореше по телефона и даваше указания и на другите хора в неговия свят, които очакваха да ги ръководи. Вдигна очи и ме погледна с одобрение.
— Така ще ти е по-удобно. — Стана и взе ботушите. — Тук няма обувалка, така че ще трябва да отидеш до конюшните с другите си обувки.