Ракаса започна да пристъпва на едно място от нетърпение и аз забих пети в хълбоците й. Тя се спря, изглеждаше озадачена.
— Спокойно — прошепнах й. Кобилата наведе глава, взря се пред себе си и замърда с уши.
— Поразходи я, докато си проверя седлото — подхвърли небрежно Матю, преметна крак през гърба на Дар и започна да си играе с кожения ремък на стремената. Присвих очи. Стремената му не се нуждаеха от нагласяне. Всъщност проверяваше ездаческите ми умения.
Поразходих Ракаса, за да усетя походката й. Андалуската кобила наистина танцуваше, елегантно повдигаше крак и го забиваше твърдо в земята с красиво люлеещо движение. Подминахме Матю, който бе спрял да се преструва, че си оправя седлото. Жорж се облегна на оградата и се усмихна широко.
— Красавица — прошепнах аз. Лявото й ухо се стрелна назад и тя леко ускори крачка. Притиснах прасеца си в хълбока й точно зад стремето и тя тръгна още по-бързо, извила шия. Колко ли щеше да се ядоса Матю, ако прескочехме оградата?
Със сигурност щеше да се ядоса.
Ракаса зави и побягна в тръс.
— Е? — попитах.
Жорж кимна и отвори вратата на двора.
— Стойката ти е добра — похвали ме Матю, гледайки ме отзад. — И държиш правилно ръцете си. Ще се справиш. Между другото — продължи той съвсем непринудено, като се наклони към мен и сниши глас, — ако беше прескочила оградата, с днешния излет щеше да е свършено.
След като прекосихме парка и излязохме през старата порта, дърветата станаха по-нагъсто и Матю започна да оглежда внимателно гората. Но като навлязохме навътре, той се отпусна, защото бе проверил всяко същество наоколо и се бе уверил, че никое от тях не ходи на два крака.
Матю пришпори Дар и Ракаса послушно ме чакаше да направя същото с нея. Така и сторих и още веднъж се удивих колко гладко се движи.
— Какъв кон е Дар? — попитах, като забелязах плавната му походка.
— Предполагам, че можем да го наречем дестриер — обясни Матю. — С такива коне рицарите са ходили на кръстоносни походи. Породата е създадена, за да се постигне скорост и пъргавост.
— Мислех, че дестриерите са огромни. — Дар наистина беше по-едър от Ракаса, но не чак толкова.
— Били са, но за времето си. Все пак не достатъчно, за да ги язди в битка някой от това семейство, особено в пълно бойно снаряжение. Ние се обучавахме на коне като Дар и ги яздехме за удоволствие, но се биехме с першерони като Балтазар.
Загледах се между ушите на Ракаса, събирах смелост да повдигна друг въпрос.
— Може ли да попитам нещо за майка ти?
— Разбира се — кимна Матю и се намести на седлото. Постави едната си ръка на кръста, а с другата вдигна високо поводите. Сега вече със сигурност знаех как е изгледал средновековен рицар на кон.
— Защо мрази вещиците толкова много? Вампирите и вещиците са по принцип врагове, но неприязънта на Изабо към мен е доста по-голяма. Струва ми се, че е на лична основа.
— Май не очакваш отговор от типа, че миришеш на пролет.
— Да, искам истинската причина.
— Ревнува. — Матю потупа Дар по гърба.
— И от какво, за бога?
— Да видим. От способностите ти, особено да виждаш в бъдещето. От възможността да родиш деца и да предадеш тези способности на поколението си. А също и че ти е лесно да умреш, предполагам — каза той замислено.
— Ти и Луиза сте нейни деца.
— Да. Изабо ни създаде и двамата. Но мисля, че не е същото, като да родиш деца.
— Защо завижда на вещиците за способността им да виждат в бъдещето?
— Има нещо общо с прераждането й. Нейният създател не е поискал разрешение от нея. — Лицето му потъмня. — Искал я е за съпруга и просто я е отвлякъл и я превърнал във вампир. Преди имала репутация на ясновидка, а и била достатъчно млада, за да се надява да има деца. Но щом станала вампир, и двете й способности изчезнали. Тя така и не успя да го преодолее и вещиците непрекъснато й припомнят какво е загубила.
— А защо завижда на вещиците, че могат лесно да умрат?
— Защото баща ми й липсва. — Той млъкна и ми стана ясно, че съм го притиснала да говори прекалено много.
Дърветата станаха по-нарядко и Ракаса нетърпеливо вирна уши.
— Давай — каза той примирено и посочи към откритото поле пред нас.
Кобилата се втурна напред при първото докосване на петите ми и захапа повода си. Забави ход, докато се качваше по склона, но когато се озова на най-високата точка, изпръхтя и замята глава, очевидно изпитваше удоволствие, че Дар е в подножието, а тя е на върха. Поведох я да прави осморки, за да не се препъне.