Дар също набра скорост и затича в галоп, черната му опашка се вееше зад него, а копитата му тропаха по земята с невероятна бързина. Затаих дъх и подръпнах юздите на Ракаса, за да я накарам да спре. Значи това било най-важното качество на дестриерите. Ускоряваха от нула до сто километра за отрицателно време, като добре настроена спортна кола. Матю не направи нищо, за да забави коня си, когато се доближи до мен, но Дар сам спря на около метър от нас и леко се наклони от инерцията.
— Фукльо! Не ми даваш да прескоча оградата, а правиш такива демонстрации? — подразних го аз.
— Дар не тича достатъчно напоследък. Точно от това има нужда. — Матю се ухили и потупа коня си по гърба. — Искаш ли да се надбягваме? Ще ви дадем преднина, разбира се — каза той и се поклони учтиво.
— Готово. В каква посока?
Той посочи към самотно дърво на билото и започна да ме следи внимателно кога ще потегля. Беше избрал цел, покрай която можеше да се премине, без да се блъснеш в нищо. Може би Ракаса не бе толкова добра във внезапното спиране като Дар.
Нямаше с какво да изненадам един вампир и беше изключено кобилата ми, колкото и елегантно да се движеше, да надбяга Дар по билото. Въпреки това нямах търпение да пробвам бързината на животното. Наведох се напред и потупах Ракаса по шията. Положих брадичката си за миг върху топлата й кожа и затворих очи.
„Полети“, насърчих я наум.
Тя се втурна напред, сякаш някой я плесна по задницата, а аз се оставих на инстинктите си.
Повдигнах се от седлото, за да я улесня, опитах се да отпусна юздите. Когато скоростта й стана равномерна, седнах обратно и стиснах топлото й тяло между краката си. Измуших стъпалата си от ненужните вече стремена и зарових пръсти в гривата й. Матю се носеше с Дар зад нас. Беше като сън, като в онзи, в който коне и кучета ме преследваха. Лявата ми ръка се сви, сякаш в нея имаше нещо, приведох се ниско над Ракаса и затворих очи.
„Полети“, повторих наум, а гласът в главата ми вече не звучеше като моя. Ракаса ускори ход.
Дървото се приближаваше. Матю изруга на окситански, Ракаса се премести вляво в последния момент и намали скоростта, а след това премина в тръс. Някой подръпна юздите й. Отворих веднага очи разтревожена.
— Винаги ли яздиш непознати коне с най-висока скорост? — попита Матю с хладен гняв. — Гребеш със затворени очи, виждал съм те. Вървиш по същия начин. Винаги съм подозирал, че в това е замесена магия. Сигурно използваш способностите си и при езда. Иначе трябваше да си мъртва. И според мен казваше на Ракаса какво да прави по телепатия, а не я водеше с ръце и крака.
Почудих се дали говори истината. Матю изсумтя нетърпеливо и слезе от коня, като преметна десния си крак над главата на Дар, отблъсна се с левия от стремето и застана пред коня си.
— Слизай — нареди той грубо и хвана поводите на Ракаса.
Слязох по традиционния начин, преметнах левия си крак над задницата на Ракаса. Когато застанах с гръб към Матю, той ме обгърна и ме свали от коня. Сега вече знаех защо предпочитам да съм с лице към хората. Така нямаше как да ме сграбчат изотзад и да ме свалят от седлото. Той ме обърна към себе си и ме притисна към гърдите си.
— Dieu — прошепна в косата ми. — Не прави никога повече така.
— Нали каза да не се притеснявам какво правя? Нали затова ме доведе във Франция? — попитах аз, объркана от реакцията му.
— Извинявай — каза той сериозно. — Опитвам се да не ти се бъркам. Но ми е трудно да те гледам как използваш способности, които не разбирам, особено когато и ти не осъзнаваш какво вършиш.
Матю ме остави при конете, като върза юздите им така, че да не се спънат в тях, но да могат да пасат рядката есенна трева. Когато се върна, лицето му бе мрачно.
— Трябва да ти покажа нещо. — Поведе ме към дървото и седнахме под него. Свих внимателно крака, но настрани, за да не забия шпорите в бедрата си. Матю коленичи и приседна върху прасците си.
Бръкна в джоба на бричовете си и извади лист хартия с черни и сиви черти на бял фон. Беше сгъван и разгъван многократно.
Беше ДНК тест.
— Моят ли е?
— Твоят.
— Кога? — Пръстите ми се плъзнаха по чертите на листа.
— Маркъс ми донесе резултатите в „Ню Колидж“. Не исках да ти ги показвам толкова скоро, след като ти припомниха за смъртта на родителите ти. — Той се поколеба. — Правилно ли постъпих, като изчаках?