Кимнах, той изглеждаше облекчен.
— И какво показва тестът? — попитах.
— Не успяхме да разберем всичко — поде той бавно. — Но Маркъс и Мириам откриха в твоята ДНК особености, които сме виждали и преди.
Ситният равен почерк на Мириам се виждаше в левия край на листа, а чертичките, някои оградени с червен маркер, бяха в десния.
— Това пък е генетичният маркер на предсказания — продължи Матю и ми посочи първата оградена чертичка. Пръстът му бавно се плъзна надолу. — Това е за летене. Това тук помага на вещиците да виждат изгубени неща.
Продължи да изброява способностите ми, докато ми се зави свят.
— Това е за говорене с мъртвите, това е промяна на формата, това е телекинеза, това е правене на магии, това са заклинанията, това са проклятията. Освен това имаш гени за четене на мисли, телепатия и емпатия — те са един до друг.
— Не може да е вярно. — Никога не бях чувала вещица да има повече от една-две способности. Матю вече бе изброил цяла дузина.
— Мисля, че тестът е верен, Даяна. Тези способности може и никога да не се проявят, но ти си наследила генетична предразположеност към тях. — Той обърна листа. На обратната страна имаше още червени кръгчета и още бележки от Мириам. — Това са маркерите за стихиите. Земята присъства в генетичния код на почти всички вещици, при някои тя се комбинира или с вода, или с въздух. Ти имаш всичките три стихии, а такова нещо не сме виждали никога. При теб има и огън. Огънят е много, много рядък. — Матю посочи четирите чертички.
— Какви са тези маркери за стихиите? — Краката ми започваха да изтръпват, пръстите ми също.
— Показват, че имаш генетична предразположеност да контролиращ една или повече стихии. Обясняват защо можеш да предизвикаш вещерски вятър. Но като имаме предвид резултатите, ти можеш да предизвикаш и вещерски огън, както и вещерско водно течение.
— А какво означава земята?
— Билкова магия, способност да влияеш на растежа. Тя е основата. В комбинация със способността за правене на магии, проклятия и заклинания, или дори само с една от тези дарби, означава, че имаш истински вроден вещерски талант.
Леля ми беше добра с магиите. Емили не я биваше толкова, но можеше да лети на кратки разстояния и да вижда в бъдещето. Това бяха класическите разлики между вещиците.
Всичко се свеждаше до това, дали силата ти зависеше от думите, или просто си беше в теб и можеш да я извикаш когато си поискаш. Зарових лице в дланите си. Вероятността да виждам в бъдещето като майка ми си беше достатъчно плашеща сама по себе си. Но да контролирам стихиите? Да говоря с мъртвите?
— Ти изреди дълъг списък със способности. Но ние сме видели… колко? Четири-пет от тях? — Беше ужасяващо.
— Мисля, че сме видели повече. Движиш се със затворени очи, контактуваш с Ракаса по телепатия, искрящите ти пръсти. Просто още нямаме наименования за тях.
— Кажи ми, че това е всичко.
Матю се поколеба.
— Не съвсем. — И извади друг лист. — Не можем да идентифицираме тези маркери. В повечето случаи трябва да свързваме разкази за действията на вещици — някои от които са отпреди векове — с резултатите от ДНК тестовете. Понякога тези връзки се правят трудно.
— Тестът обяснява ли защо способностите ми излизат на повърхността сега?
— Няма нужда да правим тест за това. Магическите ти способности сякаш се събуждат от дълъг сън. Цялото ти бездействие ги е направило нетърпеливи и те искат да си пробият път. Кръвта си иска своето — изрече тихо Матю. Изправи се елегантно и повдигна и мен. — Ще настинеш, като седиш на земята, а аз ще трябва да се оправдавам дълго пред Март, ако те разболея. — Той подсвирна на конете. Те тръгнаха към нас, като продължаваха да дъвчат неочакваната си закуска.
Яздихме още час, разглеждахме горите и полята край Сет-Тур. Матю ми показа най-доброто място за лов на зайци и къде баща му го е научил да стреля с лък. Когато поехме обратно към конюшните, тревогите ми от генетичните тестове бяха заменени от приятно чувство на умора.
— Утре ще имам мускулна треска — казах аз с въздишка. — Не съм се качвала на кон от години.
— Никой не би го предположил, ако те бе видял как яздиш днес — засмя се той. Излязохме от гората и преминахме през каменната порта на замъка. — Ти си добър ездач, Даяна, но не бива да излизаш сама. Лесно ще се изгубиш.
Матю не се тревожеше, че може да се изгубя, а че някой може да ме намери.