— Знаеш ли колко е напреднала науката от времето на Дарвин? Ученият е длъжен да променя схващанията си в светлината на новите открития. — Отпи от виното и подпря чашата на коляното си. Пламъците от камината се пречупиха през стъклото и течността. — Пък и вече няма достатъчно убедителни доказателства за различията между расите. Съвременните изследвания показват, че досегашните разбирания за расите не са нищо повече от остарели човешки методи за обяснение на лесно забележимите отлики между наблюдаващия и останалите.
— Въпросът защо сме на тази земя и как сме се появили май наистина те занимава — произнесох бавно. — Виждам го на всяка страница от книгата на Дарвин.
Матю се загледа във виното си.
— Това е единственият въпрос, чийто отговор си струва да се търси.
Гласът му беше мек, но профилът му издаваше напрегнатост. Чертите му бяха изострени, а челото — свъсено. Исках да разсея тревогата му и да го накарам да се усмихне, но не помръдвах от мястото си. Пламъците от камината танцуваха по бледата му кожа и тъмната коса. Матю взе отново книгата с една ръка, а в другата продължи да държи чашата.
Припадаше здрач. Взрях се в огъня. Когато часовникът на бюрото удари седем, Матю остави книгата.
— Да отидем ли при Изабо в салона преди вечеря?
— Да — съгласих се и вдигнах рамене. — Но нека преди това се преоблека. — Гардеробът ми изобщо не можеше да се мери с този на Изабо, но не исках да излагам чак толкова много Матю. Както винаги той изглеждаше готов за подиумите на Милано само в черните си вълнени панталони и един от безбройните си пуловери. При последните си докосвания до тях се бях уверила, че всичките са кашмирени.
Качих се горе и се зарових в платнения сак. Избрах чифт сиви панталони и сапфиреносин пуловер от фина вълна със стегнато деколте и широки ръкави. Косата ми бе сравнително прибрана благодарение на това, че бе изсъхнала затисната под главата ми на дивана.
След като изпълних минимума изисквания за представителност, обух мокасините си и слязох на долния етаж. Чувствителният слух на Матю бе доловил движенията ми. Той ме чакаше до стълбите. Когато ме видя, очите му светнаха и устните му бавно се разтегнаха в усмивка.
— Смятам, че синьо ти отива точно толкова, колкото и черното. Изглеждаш великолепно — промърмори и ме целуна формално по двете бузи. Кръвта ми се качи към лицето, когато Матю вдигна косите ми от раменете и кичурите ми паднаха през дългите му бледи пръсти. — И не оставяй Изабо да те изкара от кожата ти, каквото и да казва.
— Ще се опитам — обещах, засмях се тихо и го погледнах неуверено.
В салона заварихме Март и Изабо. Майката на Матю беше обградена от вестници на всички основни европейски езици, както и по един на иврит и арабски. Март четеше евтино криминале с ярки корици, черните й очи се стрелкаха по редовете със завидна бързина.
— Добър вечер, маман — поздрави Матю и целуна Изабо по двете хладни бузи. Ноздрите й се разшириха, докато докосваше едната й страна и после другата, а студеният й поглед се заби гневно в мен.
Знаех с какво бях заслужила неприязънта й.
Матю миришеше на мен.
— Хайде, момиче — подкани Март, като потупа възглавницата до себе си и хвърли предупредителен поглед към майката на Матю. Изабо затвори очи. Когато ги отвори, гневът й се бе стопил и на негово място се бе появило примирение.
— Gab es einen anderen Tod — промълви Изабо на сина си, когато той взе „Ди Велт“. Прегледа заглавията и изсумтя презрително.
— Къде? — попитах. Бяха открили още един обезкървен труп. Ако Изабо си мислеше, че ще ме изолира от разговора, като говори на немски, много грешеше.
— Мюнхен — отвърна Матю, забил нос в страницата. — Господи, защо някой не направи най-накрая нещо?
— Трябва да внимаваме какво си пожелаваме, сине — натърти Изабо. И рязко смени темата. — Как беше ездата, Даяна?
Матю погледна разтревожено към майка си над вестника.
— Беше прекрасна. Благодаря, че ми позволи да пояздя Ракаса — отвърнах. Седнах до Март и се постарах да погледна Изабо в очите, без да мигам.
— Прекалено своеволна е за моя вкус — сви устни тя и премести вниманието си към сина си, който навреме се усети и пак заби нос във вестника. — Фидат се управлява много по-лесно. Колкото повече остарявам, толкова повече ценя това качество в конете.
„И в синовете“, помислих си аз.