Устните ми произнасяха без глас думите, а илюстрацията на Бурго караше текста да оживее чрез изражението на Лунната кралица, в което се виждаше както гневът й, така и свенливата й гордост.
Втората уникална рисунка бе на следващата страница, при думите, произнесени от мъжкото начало, златния Слънчев крал. Косъмчетата на тила ми се изправиха, когато видях нарисувания от Бурго тежък каменен саркофаг с открехнат капак, под който се виждаше лежащото вътре златисто тяло. Очите на краля бяха умиротворено затворени и на лицето му бе изписана надежда, сякаш сънуваше освобождението си.
Пасажът ми напомни за амулета на Матю от Витания, миниатюрния сребърен ковчег на Лазар. Посегнах към Библията.
— Марко, 16, Псалм 56 и Второзаконие, 32, стих 40 — проряза тишината гласът на Матю. Беше като автомат за библейски справки.
— Как разбра какво чета? — Извърнах се, без да ставам от стола, за да го видя по-добре.
— Устните ти се движеха — обясни, без да откъсва поглед от монитора си, а пръстите му продължаваха да тракат по клавиатурата.
Стиснах устни и се върнах към текста. Авторът бе използвал всеки библейски откъс, който съответстваше на алхимичния разказ за смъртта и съзиданието, беше ги парафразирал и слял заедно. Придърпах Библията към себе си. Беше подвързана с черна кожа, златист кръст украсяваше корицата. Отворих на Евангелието на Марко и прегледах шестнайсета глава. Ето го, 16:3. „И говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?“
— Намери ли го? — попита кротко Матю.
— Да.
— Добре.
Стаята отново притихна.
— А къде е стихът за утринната звезда? — Понякога езическото ми възпитание се оказваше сериозен професионален недостатък.
— „Откровение на Йоан Богослов“, глава 2, стих 28.
— Благодаря.
— За мен е удоволствие. — От бюрото му долетя сподавен смях. Наведох се над ръкописа и се направих, че не съм чула.
След още два часа четене на миниатюрния готически ръкописен шрифт и търсене на съответствия в Библията бях вече напълно готова за езда. Точно тогава Матю предложи да си починем. Като допълнителна награда ми обеща на обяд да ми разкаже как се е запознал с физиолога от седемнайсети век Уилям Харви.
— Историята не е много интересна — отбеляза Матю.
— За теб може и да не е. Но за историк на науката? Това е почти като да се запозная на живо с човека, който се е сетил, че сърцето е помпа.
Слънцето не се бе показвало иззад облаците откакто пристигнахме в Сет-Тур, но това не ни пречеше. Матю изглеждаше по-спокоен, а аз се чувствах изненадващо щастлива, че съм се махнала от Оксфорд. Заплахите на Джилиан, снимката на родителите ми, дори Питър Нокс избледняваха с всеки изминал час.
Когато излязохме в градината, Матю започна оживено да ми обяснява за някакъв проблем в неговата работа. Ставаше въпрос за липсващ компонент в кръвна проба, който би трябвало да е там, но не можели да го открият. Нарисува ми хромозома във въздуха, за да разбера по-добре, и се впусна в обяснения. Аз кимах, макар нищо да не разбирах. Той не спираше да говори, през това време ме прегърна през раменете и ме придърпа към себе си.
Завихме покрай живия плет. До портата, през която бяхме минали предния ден по време на езда, стоеше мъж в черно. От начина, по който се бе облегнал на ствола на кестеново дърво, елегантен като тръгнал на лов леопард, предположих, че е вампир.
Матю ме бутна зад себе си.
Мъжът се оттласна грациозно от дървото и тръгна към нас. Вече бях сигурна, че е вампир, заради неестествено бледата му кожа, огромните тъмни очи, подчертани от черното яке, черните джинси и ботушите. Не му пукаше кой го разпознава. Вълчето му изражение беше единственият недостатък на ангелското му лице със симетрични черти и тъмна коса, която падаше на къдрици над яката му. Беше по-дребен и по-слаб от Матю, но несъмнено излъчваше сила. От погледа му ме побиха ледени тръпки.