— Доменико — поздрави спокойно Матю, макар леко да повиши глас.
— Матю. — Очите на вампира бяха пълни с омраза.
— Не сме се виждали от години. — Матю говореше небрежно, сякаш внезапната поява на вампира не беше кой знае какво събитие.
Доменико се замисли.
— Кога беше последният път? Във Ферара? И двамата се биехме срещу папата, макар и по различни причини, доколкото си спомням. Опитвах се да спася Венеция. А ти се мъчеше да спасиш тамплиерите.
Матю кимна бавно, без да откъсва поглед от вампира.
— Като че ли си прав.
— И след това, приятелю, ти сякаш изчезна вдън земя. Имахме толкова общи приключения в младостта си: по море, в Светите земи. Венеция винаги е предлагала много забавления за вампир като теб, Матю. — Доменико поклати тъжно глава. Вампирът край портата наистина имаше много венециански вид, сякаш беше някаква греховна кръстоска между ангел и дявол. — Защо не ми дойде на гости, когато пътуваше от Франция до някое от другите ти любими места?
— Ако съм те обидил с нещо, Доменико, това е станало толкова отдавна, че едва ли има значение в момента.
— Може би, но едно не се е променило през всичките тези години. Край всяка криза винаги се навърта някой от семейство Дьо Клермон. — Обърна се към мен и лицето му придоби лакомо изражение. — А това сигурно е вещицата, за която съм слушал толкова много.
— Даяна, върни се в замъка — нареди ми строго Матю.
Опасността беше осезателна. Поколебах се, защото не исках да го оставям сам.
— Върви — повтори той и тонът му бе остър като меч.
Вампирът натрапник видя нещо през рамото ми и се усмихна.
Лъхна ме леден вятър и една студена твърда ръка хвана моята.
— Доменико — разнесе се мелодичният глас на Изабо. — Какво неочаквано посещение.
Той се поклони официално.
— Високоуважаема, радвам се да те видя в такова добро здраве. Как разбра, че съм тук?
— Помирисах те — отвърна презрително Изабо. — Идваш неканен в дома ми. Какво ли би казала майка ти, ако знаеше как се държиш?
— Ако беше жива, можеше да я попиташ — подметна Доменико със зле прикрита ожесточеност.
— Маман, заведи Даяна в замъка.
— Разбира се, Матю. Ще ви оставя двамата да си поговорите. — Изабо се обърна и ме повлече със себе си.
— Ще си тръгна по-бързо, ако ми позволиш да предам посланието си — предупреди Доменико. — Наложи ли се да се връщам, няма да съм сам. Днешното посещение е израз на почитта ми към теб, Изабо.
— Книгата не е у нея — каза хладно Матю.
— Не съм тук заради проклетата вещерска книга, Матю. Да си я държат. Идвам от името на Паството.
Изабо издиша шумно и дълго, сякаш бе задържала дъха си с дни. На устните ми напря въпрос, но строгият й поглед ме накара да замълча.
— Браво, Доменико. Учуден съм, че имаш време да се отбиваш при стари приятели с всичките ти нови задължения — подхвърли подигравателно Матю. — И защо Паството си губи времето с официални визити у семейство Дьо Клермон, докато вампири сеят обезкървени трупове из цяла Европа под носа на хората?
— Не е забранено вампирите да се хранят с хора, макар небрежността да е осъдителна. Както знаеш, смъртта следва вампирите навсякъде. — Доменико сви рамене, за да омаловажи жестокостта, и аз потръпнах от небрежното му отношение към крехкия топлокръвен живот. — Но Съветът категорично забранява всякакви връзки между вампири и вещици.
Обърнах се и се взрях в Доменико.
— Какво каза?
— А, тя можела и да говори! — плесна с ръце Доменико с иронична радост. — Защо не включим и вещицата в разговора?
Матю се пресегна и ме дръпна напред. Изабо продължаваше да ме държи за другата ръка. Къса жива верига от двама вампири и една вещица.
— Даяна Бишъп — поклони се Доменико. — Чест е да се запозная с вещица от такъв древен и виден род. Толкова малко от старите семейства са още с нас. — Всяка негова дума, независимо колко любезно бе изречена, звучеше като заплаха.