— Кой си ти? — попитах. — И какво те интересува с кого си прекарвам времето?
Венецианецът ме погледна заинтригувано, след това отметна глава и избухна в смях.
— Говори се, че обичаш да спориш като баща си, но аз не вярвах.
Пръстите ми леко изтръпнаха и Изабо ме стисна по-силно.
— Да не ви ядосах вещицата? — Очите на Доменико се впиха в ръката на Изабо.
— Казвай защо си дошъл и се махай от земята ни — изрече с хладен и спокоен глас Матю.
— Казвам се Доменико Микеле. Познавам Матю откакто се преродих, горе-долу толкова дълго е и познанството ми с Изабо. А най-добре познавах прекрасната Луиза. Но да не споменаваме напразно мъртвите. — И венецианецът се прекръсти.
— Най-добре е изобщо да не споменаваш сестра ми. — Матю продължаваше да говори спокойно, но устните на Изабо бяха побелели и видът й бе свиреп.
— Все още не си отговорил на въпроса ми — привлякох аз отново вниманието на Доменико върху себе си.
В очите на венецианеца проблесна искрено възхищение.
— Даяна — намеси се Матю, като не успя да потисне ръмженето в гласа си. Това бе най-суровият начин, по който се бе обръщал към мен. От кухнята излезе Март, на лицето й бе изписана тревога.
— По-огнена е от посестримите си. Затова ли рискуваш всичко, за да е по-близо до теб? Доставя ли ти удоволствие? Или смяташ да се възползваш от нея, докато се отегчиш и я изхвърлиш, както правиш с другите топлокръвни?
Ръцете на Матю се стрелнаха към ковчежето на Лазар, което се очертаваше под пуловера му. Не беше го докосвал, откакто бяхме пристигнали в Сет-Тур.
Наблюдателният Доменико забеляза движението и се усмихна отмъстително.
— Мъчи те вина, а?
Ядосах се на натрапника, че дразни Матю, и отворих уста, за да го срежа рязко. Но Матю ме изпревари.
— Даяна, върни се веднага в замъка. — Тонът му подсказваше, че след това ни очаква сериозен и неприятен разговор. Бутна ме леко към Изабо и застана между майка си, мен и тъмнокосия венецианец. Март се приближи към нас, кръстосала ръце пред едрото си тяло, сякаш имитираше Матю.
— Не и преди вещицата да чуе какво имам да казвам. Дошъл съм да ти отправя предупреждение, Даяна Бишъп. Връзките между вампири и вещици са забранени. Трябва да напуснеш този дом и никога повече да не общуваш с Матю дьо Клермон или с членове на семейството му. Ако не го направиш, Паството ще предприеме необходимите мерки, за да се предпази.
— Не знам какво е това ваше Паство и не съм се съгласявала с никакви негови правила — отвърнах, все още бясна. — Пък и правилата не са задължителни, те се спазват доброволно.
— Да не би освен историчка да си и адвокат? Толкова сте сладки вие, съвременните жени, с вашето високо образование. Но никак не ви бива по теология — продължи тъжно Доменико. — Затова и никога не сме смятали, че си струва да ви просвещаваме. Да не мислиш, че сме се съобразявали с идеите на онзи еретик Калвин, когато сме си дали един друг тези обещания? Но след като сме се заклели в правилата, те вече важат за всички вампири, демони и вещици от миналото, настоящето и бъдещето. Това не е концерт по желание.
— Предаде предупреждението си, Доменико — каза Матю с мек тон.
— Това беше всичко, което имах да казвам на вещицата — заяви венецианецът. — Но имам послание и за теб.
— Тогава Даяна ще се върне в замъка. Отведи я от тук, маман — нареди той строго.
Този път майка му незабавно се подчини. Март ни последва.
— Откъде пък се пръкна този? — промърмори Март, след като се прибрахме на сигурно място в замъка.
— От ада, предполагам — каза Изабо. Докосна набързо лицето ми с върха на пръстите си, но ги отдръпна веднага, щом усети топлината по пламналите ми от гняв страни. — Ти си смело момиче, но постъпи безразсъдно. Не си вампир. Не се излагай на риск, като се караш с Доменико или с някой от неговите съюзници. Стой настрана от тях.
Изабо не ми даде възможност да отговоря. Поведе ме през кухнята, трапезарията, салона и ме вкара в голямата зала. Накрая ме бутна към арката, която водеше към най-високата кула на замъка. Краката ми се подкосиха, като си представих изкачването.
— Налага се — настоя тя. — Матю ще ни търси там.
Водена от гняв и страх, изкачих половината стълби, а втората половина преодолях от чист инат. След като прекрачих и последното стъпало, се озовах на плосък покрив, от който във всички посоки се откриваше гледка километри напред.