— Да. Ако някое свръхестествено същество наруши правилата, Паството е длъжно да изиска прекратяване на това поведение и да изрече клетва.
— А ако две същества нарушат правилата?
Между нас се спусна напрегнато мълчание.
— Доколкото знам, това никога не се е случвало — каза тя мрачно. — И щеше да е добре и вие двамата да не го бяхте правили.
Предната вечер бях отправила директна покана към Матю да сподели леглото ми. Но той е бил наясно, че това не е толкова просто. Не че не бе сигурен в мен или в чувствата си. Матю е искал да разбере колко далеч може да отиде, преди Паството да се намеси.
И отговорът бе дошъл бързо. Нямаше да ни позволят да се впуснем в тази авантюра.
Облекчението ми бързо се смени с гняв. Ако някой не се бе оплакал от нашата връзка, той можеше никога да не ми каже за Паството и правилата. А мълчанието му щеше да се отрази на отношенията със собственото ми семейство, както и с неговото. Вероятно щях да легна в гроба, убедена, че леля ми и Изабо са фанатички. А те просто изпълняваха обещания, дадени много отдавна — което също не разбирах, но някак си бях по-склонна да извиня.
— Синът ти трябва да спре да крие тайни от мен. — От яд пръстите ми започнаха все повече да изтръпват. — А ти трябва да престанеш да се тревожиш толкова за правилата, а да се замислиш повече над това какво ще направя, когато го видя отново.
Тя изсумтя.
— Няма да имаш възможност да направиш кой знае какво, преди той да те вземе на мушка задето постави авторитета му под съмнение пред Доменико.
— Аз не съм му подчинена.
— Ти, скъпа, имаш много да учиш за вампирите — изтъкна тя с известно задоволство.
— А ти имаш много да учиш за мен. Както и Паството.
Изабо ме хвана за раменете и заби пръсти в плътта ми.
— Това не е игра, Даяна! Матю е готов да обърне гръб на същества, които познава от векове, за да защити правото ти да бъдеш каквато си мислиш, че искаш да бъдеш в ефимерния си живот. Аз те умолявам да не му позволяваш да го прави. Ще го убият, ако продължава да се държи така.
— Той сам е господар на съдбата си, Изабо — казах хладно. — Нямам право да му се меся как да постъпва.
— Но имаш властта да го отпратиш далеч от себе си. Кажи му, че отказваш да нарушиш правилата заради него, за да го предпазиш, че не изпитваш нищо друго, освен любопитство към него, вещиците сте известни с това. — Бутна ме далеч от себе си. — Ако го обичаш, ще знаеш какво да му кажеш.
— Всичко свърши — извика Март от стълбището.
И двете се втурнахме към ръба на кулата. Черен кон с ездач изскочи от конюшните, прескочи оградата и се шмугна в гората.
22.
Трите седяхме и чакахме в салона, откакто той замина нанякъде с Балтазар сутринта. Сенките ставаха вече дълги и припадаше здрач. Човешко същество не би издържало толкова дълга езда с такъв огромен кон. Но пък събитията от днешния ден ми припомниха, че Матю не е човешко същество, а вампир — с много тайни, сложно минало и страховити врагове.
На горния етаж се чу звук от затваряща се врата.
— Върнал се е. Ще отиде в стаята на баща си, както винаги, когато е разтревожен — обясни Изабо.
Красивата млада майка на Матю седеше взряна в огъня, а аз кършех ръце в скута си и отказвах всичко, което Март ми поднасяше. Не бях яла от закуска, но празнотата, която усещах в себе си, нямаше нищо общо с глада.
Чувствах се разбита и зарината в счупените парчета на стария си подреден живот. Дипломата ми от „Оксфорд“, работата ми в „Йейл“, прецизно проучените и написани книги — всичко това от дълго време даваше смисъл и форма на живота ми. Но нито едно от тези неща не беше на мястото си в този странен нов свят, населен с опасни вампири и враждебни вещици. Чувствах се наранена от сблъсъка си с тях, а невидимото, но трудно за пренебрегване движение на вещерската ми кръв във вените ме правеше странно уязвима.
Накрая Матю влезе в салона, преоблечен в чисти дрехи в свежи тонове. Очите му веднага се стрелнаха към мен, хладният му поглед се плъзна по лицето ми, за да установи дали съм жива и здрава. Устните му се отпуснаха с облекчение.
Това беше последната следа от успокояваща топлота, която забелязах в него.
Вампирът, който влезе в салона, не беше онзи Матю, когото познавах. Не беше елегантното чаровно същество, което се бе вмъкнало в живота ми със саркастичната си усмивка и поканите за закуска. Не беше и ученият, потънал в работата си и обсебен от въпроса защо сме на тази земя. Нямаше и следа от Матю, който ме бе взимал в прегръдките си и ме бе целувал с такава страст едва предната вечер.