Този Матю беше хладен и безстрастен. Известната мекота отпреди известно време — в устните, деликатните ръце и спокойните очи — бе заменена със студенина и ръбатост. Изглеждаше по-стар, излъчваше смесица от умора и премерена отчужденост, в която сякаш се оглеждаше всеки миг от хиляда и петстотин годишния му живот.
Едно дърво изпука в камината. Кървавочервените искри, които се вдигнаха от него и след това паднаха зад решетката, привлякоха вниманието ми.
В началото нямаше нищо друго, освен червения цвят. След това той придоби плътност, из него се появиха златни и сребърни нишки. Червеното се материализира, стана коса. Косата на Сара. Мушнах пръсти под презрамката на раницата си, изпуснах кутията с обяда си на пода във всекидневната и се вдигна същият невъобразим шум, както когато баща ми хвърляше куфарчето си до вратата.
— Прибрах се — извиси се звънкият ми детски глас. — Има ли курабийки?
Червенокосата глава на Сара се извърна и в нея се отрази светлината на късния следобед.
Лицето й бе пребледняло.
Бледността заглуши всички други цветове, стана сребриста и придоби плътност, която напомняше за рибешки люспи. Появи се познато мускулесто тяло. Матю.
— Приключих. — Бледите му ръце разкъсаха черна туника със сребрист кръст на гърдите, шевовете на раменете се раздраха. Той я хвърли в нечии нозе, обърна се и се отдалечи.
Примигнах веднъж и видението изчезна. На негово място се появиха отново топлите цветове на салона в Сет-Тур, но аз продължавах да бъда озадачена от случилото се. Също както с вещерския вятър, и тази моя дарба се появи без предупреждение. Да не би виденията на майка ми да ме бяха сполетели внезапно с такава яснота? Огледах се из помещението, но единственото същество, което бе забелязало, че се случва нещо странно, беше Март, която ме гледаше загрижено.
Матю се приближи до Изабо и я целуна леко по двете безупречни бледи бузи.
— Толкова съжалявам, маман — промърмори той.
— Hein, той винаги е бил свиня. Ти не си виновен. — Изабо нежно стисна ръката на сина си. — Радвам се, че вече си у дома.
— Отиде си. Няма от какво да се тревожим тази вечер — изрече Матю през стиснати зъби. И прокара пръсти през косата си.
— Пий. — Март беше от старата школа, която знаеше как да се справя с кризите. Подаде на Матю чаша вино и постави чаша чай до мен. Тя си остана на масата недокосната и от нея из цялата стая се протягаха ароматни пипалца.
— Благодаря, Март. — Матю отпи жадно. Очите му се извърнаха към мен, но той нарочно погледна встрани, докато преглъщаше. — Телефонът ми — каза и тръгна към кабинета си.
След малко се спусна обратно по стълбите.
— За теб е. — Подаде ми апарата така, че пръстите ни изобщо да не се докоснат.
Знаех кой ме търси.
— Здравей, Сара.
— Звъня от повече от осем часа. Какво става, по дяволите? — Леля ми знаеше, че се случва нещо лошо. Иначе нямаше да се обади на вампир. Напрегнатият й глас върна в съзнанието ми пребледнялото лице от видението. То беше уплашено, не просто тъжно.
— Всичко е наред — подчертах, защото не исках да я плаша повече. — С Матю съм.
— Именно това те забърка в неприятности.
— Сара, сега не мога да говоря. — Последното нещо, което исках в момента, бе да се карам с леля ми.
Тя въздъхна.
— Даяна, трябва да научиш някои неща, преди да се хвърлиш към съдбата си с вампира.
— Нима? — попитах ядно. — И точно сега ли се сети да ми кажеш за правилата? Случайно да познаваш някои от вещиците в Паството? Имам да им казвам някои неща. — Пръстите ми горяха и кожата под ноктите ми посиняваше.
— Ти обърна гръб на дарбите си, Даяна, и отказваше да говориш за магии. Правилата нямаха нищо общо с живота ти, нито Паството. — Гласът й звучеше отбранително.
Горчивият ми смях сякаш прогони синьото парене по пръстите.
— Оправдавай се както искаш, Сара. След като мама и татко бяха убити, с Ем трябваше да ми кажете, а не само да ми отправяте половинчати намеци. Сега вече е прекалено късно. Трябва да говоря с Матю. Ще ти се обадя утре. — След като прекъснах връзката и захвърлих телефона на кушетката до краката ми, затворих очи и изчаках изтръпването в пръстите ми да изчезне.