— Ти продължаваш да храниш романтични илюзии за вампирската природа, но въпреки усилията ми да се въздържам, аз съм жаден за кръв.
Махнах с ръка.
— Убивал си хора, знам това, Матю. Ти си вампир и си живял стотици години. Не си въобразявам, че си се хранил само с животинска кръв?
Изабо зорко наблюдаваше сина си.
— Да знаеш, че съм убивал хора, и да разбираш какво означава това са две различни неща, Даяна. Нямаш представа на какво съм способен. — Той докосна талисмана от Витания и бързо и решително се отдалечи от мен.
— Знам кой си. — В това също бях напълно сигурна. Чудех се защо инстинктите ми внушаваха такава пълна увереност в Матю, след като се трупаха доказателства за жестокостта на вампирите и дори на вещиците.
— Ти не познаваш себе си. А преди три седмици не беше и чувала за мен. — Погледът му беше неспокоен, ръцете му трепереха също като моите. Но повече ме безпокоеше тревожната стойка на Изабо. Той взе ръжена и сръчка яростно огъня, после хвърли железния инструмент. Металът изтрака в камъка и издълба твърдата повърхност все едно беше масло.
— Ще се справим с това. Трябва ни само малко време. — Опитах се да говоря тихо и успокояващо.
— Няма с какво да се справяме. — Матю закрачи нервно напред-назад. — Имаш прекалено много сила, но не можеш да я контролираш. Тя е като наркотик — пристрастяващ, опасен наркотик, който другите същества копнеят да опитат. Никога няма да си в безопасност край вампири и вещици.
Отворих уста, за да отговоря, но мястото, на което той се намираше само преди миг, беше празно. Ледените пръсти на Матю се докоснаха до брадичката ми и ме подканиха да се изправя на крака.
— Аз съм хищник, Даяна. — Каза го съблазнително като любовник. Силният аромат на карамфил ме замая. — Трябва да ловувам и да убивам, за да оцелея. — Извърна с рязък див жест лицето ми далеч от своето и шията ми се оголи.
— Матю, остави я. — Гласът на Изабо звучеше спокойно, моята вяра в него също беше непокътната. Той искаше да ме изплаши, но аз не бях в истинска опасност, в каквато бях с Доменико.
— Тя си мисли, че ме познава, маман — заговори тихо Матю. — Но не знае какво изпитвам, когато жаждата за топла кръв свие стомаха ми на кълбо и ме подлуди от копнеж. Няма представа колко много искаме да почувстваме кръвта на друго същество да тече във вените ни. И колко ми е трудно да стоя тук, толкова близо до нея, без да я опитам.
Изабо се изправи, но не пристъпи.
— Моментът не е подходящ да я просвещаваш, Матю.
— Разбираш ли, не само мога да те убия на секундата — продължи той, без да обръща внимание на майка си. Черните му очи ме хипнотизираха. — Мога да се храня с теб бавно, да източа кръвта ти, да те оставя да се възстановиш и да започна отново на следващия ден. — Той ме стисна за гърлото и палеца му покри пулсиращата ми артерия, сякаш се опитваше да намери мястото, в което да се впият зъбите му.
— Престани — извиках рязко. Вече прекаляваше с опитите си да ме уплаши.
Матю ме пусна неочаквано на мекия килим. Когато паднах, вампирът вече беше в другия край на стаята с гръб към мен и наведена глава.
Взрях се в мотива на килима под ръцете и коленете ми.
Водовъртеж от цветове, толкова много, че не можех да ги различа, се завъртя пред очите ми.
Бяха листа, които танцуваха на фона на небето — зелени, кафяви, сини, златни.
— Майка ти и баща ти — обясни ми Сара с треперещ глас. — Били са убити. Няма ги вече, миличка.
Откъснах поглед от килима и го насочих към вампира, застанал с гръб към мен.
— Не — поклатих глава.
— Какво, Даяна? — Матю се обърна и на мястото на хищническото му изражение се появи загриженост.
Цветният водовъртеж отново се появи пред очите ми — зелено, кафяво, синьо, златно. Бяха листа върху водна повърхност, падаха покрай ръцете ми. Извит лакиран лък лежеше до пръснати стрели и наполовина празен колчан.
Пресегнах се към лъка и усетих как опънатата му корда преряза плътта ми.
— Матю — предупреди го Изабо и помириса въздуха.
— Знам. И аз го помирисвам — каза той мрачно.
Той е твой, прошепна странен глас в ухото ми. Трябва да го освободиш.
— Знам — промълвих нетърпеливо.
— Какво знаеш, Даяна? — Матю направи крачка към мен.