Това беше странно, вампирите имаха неестествено добро обоняние.
— Човешки същества ли са били?
— Не. — Върнахме се към едносричните отговори.
— Ще си събера багажа. — И тръгнах към стълбите.
— Ти няма да идваш с мен. Оставаш тук. — Думите му ме накараха да се закова на място.
— Предпочитам да се върна в Оксфорд — настоях. — С теб.
— В Оксфорд сега не е безопасно. Ще се върна, когато опасността премине.
— Ти току-що ми каза, че се връщаш там! Решавай, Матю. Откъде идва опасността? От ръкописа или от вещиците? Питър Нокс или Паството? Доменико Микеле или вампирите?
— Ти не ме слушаш. Аз съм опасността — заяви рязко Матю.
— О, чух те много добре. Но ти не ми казваш всичко. Работата на историците е да разгадават тайни — казах аз тихо, но решително. — А аз съм много добра в това. — Той отвори уста, за да ми отговори, но аз го спрях. — Повече никакви извинения и лъжливи обяснения. Отивай в Оксфорд, аз ще остана тук.
— Имаш ли нужда от нещо горе? — намеси се Изабо. — Трябва да си вземеш палто. Хората ще те забележат, ако си само по пуловер.
— Само компютъра. Паспортът ми е в чантата.
— Ще ги донеса. — Исках малко отдих от семейство Дьо Клермон, затова тръгнах нагоре по стълбите. Огледах се из кабинета, който криеше толкова тайни за Матю.
Отблясъците от камината в лъскавата повърхност на доспехите ми намигнаха. В ума ми се появи цяла галерия от лица, виденията преминаваха през главата ми бързо като комети по небесния свод. Бледа жена с огромни сини очи и нежна усмивка, друга жена с волева брадичка и широки рамене, която излъчваше решителност, мъж с орлов нос и изкривена от болка физиономия. Видях и други образи, но разпознах само един — на Луиза дьо Клермон, която държеше кървавите си пръсти пред лицето.
С усилие на волята накарах виденията да изчезнат, но тялото ми продължаваше да трепери и съзнанието ми бе объркано. ДНК тестът беше показал, че е вероятно да получавам такива видения. Но те пристигаха без предупреждение, също така изненадващо, както бях полетяла във въздуха предната вечер в прегръдките на Матю. Сякаш някой издърпа тапата от бутилка и пусна на свобода магическите ми способности, които нямаха търпение да излязат.
Извадих кабела от контакта и го пъхнах в чантата на Матю до компютъра. Паспортът му беше в предния джоб, както бе казал.
Когато се върнах в салона, той беше сам. Държеше ключовете си в ръка, а на рамото му бе метнато велурено яке. Март измърмори нещо и потъна в коридора.
Подадох му компютъра и се отдалечих от него, за да потисна желанието си да го докосна. Матю прибра ключовете в джоба си и взе чантата.
— Знам, че е трудно. — Гласът му бе приглушен и странен. — Но трябва да ме оставиш сам да се погрижа за това. И трябва да съм сигурен, че ще си в безопасност, докато го правя.
— В безопасност съм, когато съм с теб, където и да сме.
Той поклати глава.
— Името ми би трябвало да е достатъчно да те предпази. А се оказа, че не е така.
— Като ме изоставиш тук, няма да решиш проблема. Не разбирам всичко, което се случи днес, но омразата на Доменико не е насочена само към мен. Той иска да унищожи семейството ти и всичко, което ти е скъпо. Може да реши, че сега не е най-подходящото време да довърши вендетата си. Но Питър Нокс? Той иска ръкописа на Ашмол и мисли, че мога да му го поднеса на тепсия. Няма да го отблъснеш толкова лесно. — Потреперих.
— Ако му предложа сделка, ще я приеме.
— Сделка? И какво ще му дадеш?
Вампирът замълча.
— Матю? — настоях за отговор.
— Ръкописа — каза той с равен тон. — Ще се откажа от книгата, ще оставя и теб на мира, ако и той обещае да направи същото. Ашмол е стоял необезпокояван век и половина. Нека да си остане така.
— Не можем да сключим сделка с Нокс. На него не може да му се има доверие. — Бях изпълнена с ужас. — Пък и разполагаш с всичкото време, което е необходимо, за да се добереш до ръкописа. Нокс обаче не може да чака. Сделката ти няма да му хареса.
— Остави Нокс на мен — изръмжа той.
Очите ми блеснаха от гняв.
— Да оставя Доменико на теб. Да оставя Нокс на теб. А какво да правя аз? Каза, че не съм девойка в беда. Престани да се държиш така с мен.
— Сигурно съм си заслужил този упрек — произнесе той бавно и очите му потъмняха. — Но и ти имаш да учиш много за вампирите.
— Така ми каза и майка ти. Но може би и на теб ще ти се наложи да научиш някои неща за вещиците. — Отметнах косата от очите си и скръстих ръце на гърдите. — Върви в Оксфорд. Оправи се със събитията там. — С това, което не искаш да споделиш с мен. — Но, за бога, Матю, недей да преговаряш с Питър Нокс. Изясни си какво изпитваш към мен, без да мислиш какво ти забраняват правилата, какво иска Паството и дори пренебрегни заплахите на Питър Нокс и Доменико Микеле.