— Така е. Беше дълъг ден.
— Тогава поспи — предложи той с неочаквано нежен тон. Затворих очи, защото в тях изведнъж избиха сълзи. Нямаше да мога да спя тази нощ. Притеснявах се какво би направил в поредния си необмислен героичен опит да ме защити.
— Ходи ли до лабораторията?
— В момента отивам там. Маркъс иска да проверим заедно всичко и да се уверим, че сме взели необходимите защитни мерки. Мириам провери системата за сигурност и в дома ми. — Казваше ми половината истина и го правеше убедително и уверено, но аз знаех какво става. В един миг мълчанието между нас стана непоносимо.
— Не го прави, Матю. Не се опитвай да преговаряш с Нокс.
— Ще се погрижа да е безопасно за теб, когато се върнеш в Оксфорд.
— Нямам какво повече да ти кажа. Ти си взел решение. Аз също. — Подадох телефона на Изабо.
Тя се намръщи и го дръпна от ръката ми със студените си пръсти. Сбогува се със сина си, чух, че и той й отговори, но не успях да различа думите.
— Благодаря, че не му каза за вещерската вода — казах тихо, след като тя прекъсна връзката.
— Това е твоя работа, не моя. — Изабо се приближи към камината.
— Но не е хубаво да разказвам за нещо, което не разбирам. Защо силата ми се проявява сега? Първо вятърът, след това виденията, а сега и водата. — Потръпнах.
— Какви видения? — попита Изабо с явно любопитство.
— Матю не ти ли каза? Има го в ДНК теста ми… Магията. — Препъвах се във всяка дума. — Тестът показа, че могат да се появят видения, и те започнаха.
— Матю никога не би ми казал какво му е разкрила кръвта ти, със сигурност не и преди да получи твоето разрешение, а най-вероятно не би го направил дори и ти да му позволиш.
— Виденията се появиха тук, в замъка. — Поколебах се. — Как се научи да ги контролираш?
— Матю ти е казал, че съм имала видения, преди да стана вампир. — Изабо поклати глава. — Не биваше да го прави.
— Вещица ли си? — Това би обяснило неприязънта й към мен.
— Вещица? Не. Матю се чуди дали не съм била демон, но със сигурност някога бях обикновено човешко същество. Сред тях също има хора с видения. Не само свръхестествените са благословени или прокълнати по този начин.
— Успявала ли си някога да овладееш виденията или да предвидиш появата им?
— С времето става по-лесно. Има предупредителни знаци. Понякога едвам доловими, но се виждат. Март ми помогна с това.
Това бе единствената информация, която получих за миналото на Март. Не за първи път се почудих на колко години са двете жени и какви съдбовни сили ги бяха събрали.
Март стоеше със скръстени ръце.
— Oc — каза тя и погледна покровителствено и нежно Изабо. — По-лесно е, ако оставиш виденията да преминат през теб, без да им се съпротивляваш.
— Бях прекалено шокирана, за да се съпротивлявам — отговорих и си спомних какво стана в салона и библиотеката.
— Шокът е защитната реакция на тялото ти — обясни Изабо. — Трябва да се опиташ да се отпуснеш.
— Трудно е да се отпусна, когато виждам рицари в доспехи и лица на непознати жени, примесени със сцени от собственото ми минало. — И се прозях.
— Прекалено изтощена си, за да мислиш в момента. — Изабо се изправи.
— Не съм готова да заспя. — Потиснах нова прозявка и покрих устата си с опакото на дланта.
Тя ме погледна с интерес, като красив сокол, който разглежда полска мишка. После погледът й стана палав.
— Лягай в леглото, ще ти разкажа как създадох Матю.
Предложението беше прекалено съблазнително. Направих каквото ми каза, тя придърпа едно кресло, а Март се зае с чиниите и кърпите.
— Откъде да започна? — Изправи гръб и се взря в пламъците на свещите. — Не мога да започна от моята поява, а трябва да се върна към раждането му тук, в това село. Помня го от бебе. Баща му и майка му дойдоха, когато Филип реши да строи на тази земя, още докато Хлодвиг беше крал. Така възникна селото, в него живееха селяните и занаятчиите, които построиха църквата и замъка.
— А защо съпругът ти избра точно тази земя? — Облегнах се на възглавниците и свих колене към гърдите си под завивките.
— Хлодвиг му обеща да му даде земята, защото се надяваше, че така ще насърчи Филип да се бори срещу кралските врагове. Съпругът ми винаги играеше и за двете страни. — Изабо се усмихна тъжно. — Малцина го хващаха, че го прави.
— Бащата на Матю селянин ли беше?