— Селянин? — Изабо изглеждаше изненадана. — Не, беше дърводелец, също като Матю, преди да стане зидар.
Зидар. Камъните на кулата прилепваха така добре един в друг, че нямаха нужда от спойка. Спомних си и сложните комини на къщата край портите на „Старата ложа“. Едва ли Матю е позволил на някой друг да се упражнява върху тях. Дългите му тънки пръсти бяха достатъчно силни да счупят черупка на стрида или на кестен. Още едно парченце от пъзела си дойде на мястото и се намести идеално до образа му на воин, учен и рицар.
— И двамата работеха на строежа на замъка?
— Не на този замък — уточни Изабо и се огледа. — Той е подарък от Матю, когато тъгувах, че са ме принудили да напусна мястото, което обичах. Срути крепостта, която баща му бе построил, и направи нова. Но беше време за промяна. Първият замък бе направен от дърво и макар през годините да беше укрепен на някои места с камък, не беше много стабилен.
Опитах се да се върна в мислите си към времето на тези събития — строежа на първата крепост и появата на селото през шести век, до издигането на кулата на Матю през тринайсети век.
Изабо набърчи отвратено нос.
— Той построи тази кула, когато се прибра у дома, но не искаше да живее близо до семейството си. Никога не съм я харесвала, прекалено романтична ми е, но той така пожела и аз му позволих. — Тя сви рамене. — Много странна кула. Не помага за защитата на замъка. Преди това бе построил други кули, които изпълняваха тази функция.
Изабо продължи за разказва, само част от нея бе останала в двайсет и първи век.
— Матю бе роден в селото. Беше много будно и любопитно дете. Побъркваше баща си, когато идваше с него в замъка, непрекъснато му взимаше инструментите и си играеше с материалите. Някога децата се учеха на занаят отрано, но Матю го направи преди всички останали. Когато можеше да държи инструментите, без да се нарани, вече беше готов за работа.
Представих си как осемгодишният Матю с тънките си крака и сиво-зелените си очи тича по хълмовете наоколо.
— Да — усмихна се тя и се съгласи с неизречените ми мисли. — Беше наистина много красиво дете. Стана и красив младеж. Беше необичайно висок за онова време, макар и не толкова висок, колкото стана, когато се прероди във вампир. И имаше странно чувство за хумор. Все се преструваше, че нещо се е объркало, че не са му дали указания за тази греда на покрива или онази основа. Филип винаги се връзваше на лъжите му. — Изабо се наслаждаваше на разказа си. — Първият баща на Матю почина, когато той още не бе навършил двайсет години, а първата му майка вече отдавна беше мъртва. Остана сам и ние се притеснявахме, че няма да може да си намери жена и да се задоми. И тогава срещна Бланка. — Изабо млъкна. Погледна ме спокойно и незлобливо. — Сигурно не си мислиш, че не е бил обичан от жени. — Беше твърдение, не въпрос. Март стрелна Изабо със строг поглед, но не каза нищо.
— Разбира се, че не — отвърнах и аз спокойно, макар сърцето ми да натежа.
— Бланка беше нова в селото, слугиня на един от майсторите зидари, които Филип бе довел от Равена, за да постоят първата църква. Беше бледа, както подсказваше и името й, бяла кожа и очи с цвят на пролетно небе, а косата й бе като от злато.
Когато бях отишла да взема компютъра на Матю, получих видение с бледа красива жена. Описанието, което Изабо направи на Бланка, напълно съвпадаше с образа, който бях видяла.
— А усмивката й бе сладка, нали? — прошепнах.
Очите на Изабо се разшириха.
— Да, така беше.
— Знам. Видях я, когато светлината се отрази в доспехите на Матю в кабинета му.
Март изсумтя предупредително, но Изабо продължи:
— Понякога Бланка изглеждаше толкова крехка, че се страхувах да не се скърши, докато вади вода от кладенеца или бере зеленчуци. Предполагам, че точно тази крехкост е привлякла моя Матю. Той винаги е обичал крехките неща. — Погледът на Изабо се разходи по моето далеч не крехко тяло. — Ожениха се, когато Матю стана на двайсет и пет и можеше да издържа семейство. Бланка беше само на деветнайсет. Разбира се, бяха прекрасна двойка. Контрастът между смуглия Матю и бледата красота на Бланка беше невероятен. Бяха много влюбени и бракът им бе щастлив. Но не можеха да имат деца. Бланка помяташе бебетата едно след друго. Не можех дори да си представя какво им е, да виждаш как децата ти умират още преди да са поели първия си дъх. — Не бях сигурна дали вампирите могат да плачат, макар да си спомнях кървавата сълза по бузата на Изабо от видението ми в салона. Но тя като че ли плачеше в момента, дори без да пролива сълзи. На лицето й бе изписана мъка. — Накрая, след много опити, Бланка пак забременя. Беше през 531 година. Каква година само! На юг имаше нов крал и битките започнаха отново. Матю изглеждаше щастлив, сякаш си бе позволил да вярва, че това бебе ще оцелее. Така и стана. Лукас се роди през есента и бе кръстен в недовършената църква, на чийто строеж работеше Матю. Раждането беше тежко. Акушерките казаха, че може би това ще е първото и последното й дете. Но на Матю Лукас му бе достатъчен. И толкова много приличаше на баща си с черните си къдрици и острата си брадичка, както и с тези дълги крака.