— Какво е станало с Бланка и Лукас? — попитах тихо. От трансформацията на Матю във вампир ни деляха само шест години. Сигурно нещо се е случило, иначе не би позволил на Изабо да промени живота му.
— Матю и Бланка гледаха как синът им расте. Матю се бе научил да строи с камък, не само с дърво, търсеха го много от тук чак до Париж. Но селото бе нападнато от треска. Матю оцеля, но Бланка и Лукас не успяха. Стана през 536 година. Предната година бе странна, с много малко слънчеви дни, а зимата беше студена. Болестта пристигна заедно с пролетта и отнесе майката и детето.
— Селото не се ли почуди защо вие с Филип не се разболяхте?
— Разбира се. Но тогава имаше повече обяснения, отколкото днес. По-лесно им бе да си мислят, че Бог се е разгневил на селото или че замъкът е прокълнат, отколкото да си представят, че сред тях живее manjasang.
— Manjasang? — Опитах се да произнеса сричките по същия начин като Изабо.
— Това е старата дума за вампир, значи „ядящ кръв“. Някои от обитателите на селото подозираха каква е истината и си я шепнеха край огнището. Но по онова време нападенията на остроготите бяха много по-страшни от мисълта, че ги управлява manjasang. Филип бе обещал закрила на селото от набезите на враговете. А и никога не се хранехме близо до дома си — обясни тя обстойно.
— Какво направи Матю след смъртта на Бланка и Лукас?
— Тъгуваше. Беше неутешим. Спря да се храни. Заприлича на скелет и селяните дойдоха при нас за помощ. Аз му носех храна. — Изабо се усмихна на Март. — Карах го да яде, разхождах се с него, докато се успокои. Когато не можеше да спи, ходехме до църквата и се молехме за душите на Бланка и Лукас. Матю беше много религиозен тогава. Разговаряхме за рая и ада и той се тревожеше къде ли са попаднали душите им и дали ще може да ги срещне отново в отвъдното.
Матю беше толкова мил с мен, когато се будех от кошмари. Дали нощите му преди да стане вампир са били така безсънни като тези след прераждането му?
— До есента у него сякаш се появи надежда. Но зимата бе трудна. Хората гладуваха, не бяха се отървали от болестта. Смъртта беше навсякъде. Пролетта не успя да прогони мрачното настроение. Филип се тревожеше за строежа на църквата, а Матю работеше по-усърдно отвсякога. В началото на втората седмица на юни го намериха на пода под сводестия таван. Краката и гръбнакът му бяха счупени.
Затаих дъх, когато си представих как уязвимото човешко тяло на Матю полита към твърдия камък.
— Нямаше начин да преживее падането — каза тихо Изабо. — Умираше. Някои от строителите твърдяха, че се е подхлъзнал. Други пък казваха, че в един миг стоял здраво на скелето, а в следващия вече го нямало там. Мислеха, че Матю е скочил нарочно, и вече обсъждаха, че не може да бъде опят в църквата, защото се е самоубил. Не можех да го оставя да умре, боях се, че няма да се спаси от ада. Толкова много искаше да се събере пак с Бланка и Лукас, как би могъл да умре, ако съществуваше опасност да бъде отделен от тях във вечността?
— Постъпила си правилно. — Би ми било невъзможно да го изоставя, без значение каква ще е съдбата на душата му. Би било немислимо да го зарежа целия начупен и в силна болка. Ако кръвта ми би могла да го спаси, щях да се възползвам.
— Дали? — Изабо поклати глава. — Никога не съм била сигурна. Филип каза, че аз трябва да взема решението дали да направя Матю част от семейството ни. Бях превърнала и други във вампири преди него, щях да създам нови и след това. Но Матю беше различен. Харесвах го и знаех, че боговете ми дават възможност да го направя свое дете. Моя бе отговорността да го науча как да живее като вампир в този свят.
— Матю съпротивляваше ли се? — попитах. Вече не можех да се спра.
— Не — отвърна тя. — Не беше на себе си от болка. Казахме на всички да излязат и че ние ще повикаме свещеник. Не го направихме, разбира се. С Филип се доближихме до Матю и му обяснихме, че можем да го дарим с вечен живот без болка и страдание. Много по-късно Матю ни призна, че ни е взел за Йоан Кръстител и Света Богородица, които са дошли да го отведат на небето при съпругата и детето му. Когато му предложих от моята кръв, той си помислил, че свещеник му дава последно причастие.