Обмислях възможността с изненадващо малко паника и страх. Щях да бъда с Матю и дори да стана по-висока. Изабо щеше да се погрижи. Очите й блеснаха, докато ме наблюдаваше как вдигам ръка към шията си.
Но не биваше да забравям виденията, както и силата на вятъра и водата. Все още не проумявах магическия потенциал на своята кръв. Ако стана вампир, може и никога да не успея да разгадая мистерията с ръкописа на Ашмол.
— Обещах му — изрече Март с дрезгав глас. — Даяна ще си остане каквато е, а именно вещица.
Изабо оголи леко зъбите си. Гледката не беше много красива. После кимна.
— А обеща ли му да не ми казваш какво наистина се е случило в Оксфорд?
Майката на Матю ме гледаше изпитателно.
— Трябва да питаш Матю, когато се върне. Не е моя работа да ти казвам.
Разполагах и с други въпроси, които Матю може би беше пропуснал да забрани да се обсъждат.
— Ще ми кажеш ли защо е важно, че свръхестествено същество се е опитало да проникне в лабораторията, а не обикновен човек?
Настъпи тишина, Изабо продължаваше да ме разглежда с интерес. Накрая отговори.
— Умно момиче. Не съм му обещавала да си мълча за правилата на доброто поведение. — Долових в погледа й леко одобрение. — Подобно поведение е неприемливо между свръхестествените същества. Да се надяваме, че става въпрос за някой пакостлив демон, който не разбира сериозността на извършеното. Тогава Матю може и да му прости.
— Винаги прощава на демоните — промърмори мрачно Март.
— Ами ако не е демон?
— Ако е бил вампир, това е страховита обида. Ние сме същества, които си бранят територията. Един вампир не влиза в дома или земите на друг вампир без разрешение.
— Матю би ли простил в такъв случай? — Като си спомних как удари с юмрук покрива на колата, предположих, че отговорът е отрицателен.
— Може би — каза изпълнена със съмнение Изабо. — Нищо не е взето, нищо не е повредено. Но по-вероятно Матю ще поиска някаква форма на наказание.
Още веднъж ме върнаха в Средновековието, когато опазването на честта и репутацията е било основна грижа.
— А ако е била вещица? — попитах тихо аз.
Майката на Матю извърна лице.
— Ако вещица направи подобно нещо, това е акт на агресия. Няма извинение.
Обхвана ме тревога.
Отметнах завивките и спуснах крака на пода.
— Проникването е имало за цел да провокира Матю. Той замина за Оксфорд с намерението да сключи сделка с Нокс. Трябва да го предупредя.
Изабо ме хвана здраво за коленете и раменете и ме спря.
— Той вече знае, Даяна.
Тази информация ме успокои.
— Затова ли отказа да ме вземе със себе си? В опасност ли е?
— Разбира се, че е в опасност — отвърна рязко Изабо. — Но ще направи каквото е по силите му, за да сложи край на това. — Вдигна краката ми обратно на леглото и ме зави плътно.
— Трябваше и аз да съм там — рекох тъжно.
— Само щеше да му пречиш. Ще останеш тук, както ти каза и той.
— Нямам ли право на мнение? — попитах сигурно за стотен път, откакто бях пристигнала в Сет-Тур.
— Не — отвърнаха едновременно и двете жени.
— Май наистина имаш много да учиш за вампирите — добави след това Изабо, но този път долових в гласа й леко съжаление.
Имах много да уча за вампирите. Това го знаех.
Но кой щеше да ме научи? И кога?
24.
— „Видях отдалече черен облак, който покриваше всичко. Поглъщаше земята, засмукваше душата ми, когато морето влизаше в нея, ставаше задушлив и вреден пред приближаващия ад и сянката на смъртта. Бурята властваше над мен.“ — Четях на глас от копието на „Aurora Consurgens“ на Матю.
Обърнах се към компютъра си, за да си запиша образите, с които анонимният автор бе описал нигредо, една от най-опасните стъпки в алхимичната трансформация. В тази част от процеса сливането на вещества като живак и олово излъчваше пари, които застрашаваха здравето на алхимика. Съвсем адекватно едно от приличащите на чудовища лица, нарисувани от Бурго Льо Ноар, си бе стиснало носа и се опитваше да се предпази от описания в текста облак.
— Облечи се за езда.
Вдигнах глава от ръкописа.
— Матю ме накара да обещая, че ще те извеждам. Каза, че така ще те предпазим да не се разболееш — обясни Изабо.