— Няма нужда, Изабо. Доменико и вещерската вода намалиха адреналина в кръвта ми, ако от това се притесняваш.
— Матю сигурно ти е обяснил колко привлекателна за вампирите е миризмата на паника.
— Маркъс ми каза — поправих я аз. — Всъщност, дори ми описа каква е на вкус. А как мирише?
Изабо сви рамене.
— Каквато е и на вкус. Може би миризмата й е малко по-екзотична, има нотки на мускус. Никога не съм била особено привлечена от нея. Предпочитам да убивам, а не да преследвам. Но всеки е различен.
— Напоследък нямам много панически пристъпи. Няма нужда да ме водиш на езда. — И се върнах към работата си.
— Защо според теб намаляха? — попита Изабо.
— Честно казано, не знам — отвърнах с въздишка и погледнах майката на Матю.
— Отдавна ли си така?
— От седемгодишна.
— Какво се случи тогава?
— Родителите ми бяха убити в Нигерия — казах простичко.
— Те са били на снимката, която получи и която накара Матю да те доведе в Сет-Тур.
Кимнах, а Изабо стисна устни като обикновено.
— Свине.
Имах и по-лоши думи за тези хора, но и тази вършеше работа. Ако прибавехме към изпращачите на снимката и Доменико Микеле, думата си беше съвсем точна.
— Със или без панически пристъпи — продължи строго Изабо, — ще излезем да се раздвижим, както нареди Матю.
Изключих компютъра и се качих да се преоблека. Дрехите ми за езда бяха прилежно сгънати в банята — дело на Март — а ботушите ми бяха в конюшните при каската и предпазната жилетка. Обух черните бричове и полото и нахлузих мокасините си върху топлите чорапи, след това слязох да потърся майката на Матю.
— Тук съм — извика ми тя. Проследих гласа й и влязох в малка стая, боядисана в кафяво. Беше украсена със стари чинии, животински рога. Вътре имаше толкова голям шкаф, че можеше да побере съдовете и приборите на цяла странноприемница. Изабо ме погледна над броя на „Льо Монд“, очите й не пропуснаха и сантиметър от мен. — Март ми каза, че си поспала.
— Да, благодаря. — Преместих тежестта си от единия крак на другия, сякаш се намирах пред директора на училището и се канех да обясня лошото си поведение.
Март ме спаси от неудобството, като се приближи с кана чай. Тя също ме огледа от главата до петите.
— Днес си по-добре — обяви накрая и ми подаде чаша. Постоя смръщена, докато майката на Матю свали вестника, след това си тръгна.
Когато си допих чая, двете отидохме в конюшните. Наложи се Изабо да ми помогне с ботушите, тъй като кожата бе още прекалено стегната. Наблюдаваше ме зорко, докато си слагах приличащата на костенурска черупка жилетка и каската. Очевидно Матю я бе инструктирал да следи дали се качвам на коня обезопасена. Изабо, разбира се, бе облечена само в кафяв жакет със златисти ширити. Относителната неразрушимост на вампирската плът си беше привилегия, ако си ездач.
Фидат и Ракаса стояха една до друга в двора. Бяха като огледални образи, включително и заради женските седла на гърбовете си.
— Изабо — запротестирах аз, — Жорж е сложил погрешното седло на Ракаса. Не яздя странично.
— Да не би да се боиш да опиташ? — погледна ме изпитателно тя.
— Не! — отвърнах и се опитах да овладея яда си. — Просто предпочитам да яздя по другия начин.
— Откъде си толкова сигурна? — Зелените й очи проблеснаха малко злобно.
Стояхме и се взирахме една в друга. Ракаса зари с копито и погледна през рамо.
„Ще яздите или ще дърдорите?“, сякаш ни попита тя.
„Дръж се прилично“, отвърнах й строго наум. Приближих се до нея и опитах ремъка.
— Жорж се е погрижил за това — каза с досада Изабо.
— Не яздя коне, които не съм проверила лично. — Огледах копитата на Ракаса, прокарах ръце по юздите й и пъхнах пръсти под седлото.
— И Филип постъпваше точно така. — В тона на Изабо се усещаше неприязън, но и уважение. Чакаше ме да свърша със зле прикрито нетърпение. Когато приключих, тя поведе бавно Фидат и ме изчака да я настигна. След като ми помогна да се кача на странното седло, се метна на гърба на своя кон. Само един поглед към нея ми бе достатъчен, за да разбера, че ме чака интересна сутрин. Като я гледах на седлото, си помислих, че е по-добра ездачка от Матю, а той бе най-добрият, когото бях виждала.
— Разходи се малко — посъветва ме Изабо. — Искам да се уверя, че няма да паднеш и да се пребиеш.