— Имай ми малко доверие, Изабо. — Не ме хвърляй, помолих Ракаса, и ще се погрижа да получаваш по ябълка на ден до края на живота си. Ушите на коня ми се стрелнаха напред, после назад. Животното направи няколко внимателни крачки. Обиколихме два пъти двора, преди да дръпна юздите и да спра пред майката на Матю. — Доволна ли си?
— По-добра ездачка си, отколкото очаквах — призна тя. — Вероятно можеш и да прескачаш препятствия, но обещах на Матю, че няма да го правим.
— Май е изтръгнал доста обещания от теб, преди да тръгне — промърморих под нос с надеждата, че няма да ме чуе.
— Така е — отвърна тя ледено. — Някои от тях ми е по-трудно да спазвам.
Минахме през отворените порти. Жорж докосна шапката си за довиждане и затвори портата след нас. Усмихна се и поклати глава.
Майката на Матю ме водеше по сравнително равен терен, докато свикна със страничното седло. Номерът беше да държа торса си изправен, колкото и да ми се искаше да се наклоня напред.
— Не е толкова зле — отбелязах аз след около двайсет минути.
— Тези седла имат по две дръжки и са по-добри. Старите ставаха само някой мъж да те развежда на коня. — Усетих отвращение в гласа й. — Чак когато италианката, която ни беше кралица, сложи дръжка и стреме на седлото си, и ние вече можехме да контролираме конете си. Любовницата на мъжа й яздела като мъж и можела да излиза с него. Катерина пък си оставала у дома, което е много неприятно за една съпруга. — Тя ме изгледа унищожително. — Метресата на Анри бе кръстена на богинята на лова също като теб.
— Не бих си позволила да ядосвам Катерина Медичи — поклатих глава аз.
— Любовницата на краля Диан дьо Поатие беше опасна жена — изтъкна мрачно Изабо. — Беше вещица.
— Истинска или го казваш като метафора? — попитах с интерес.
— И двете — отвърна майката на Матю с тон, от който вехнеха цветята. Засмях се. Изабо изглеждаше изненадана, после и тя се разсмя.
Пояздихме още малко. Изабо помириса въздуха и се изправи на седлото с тревожно лице.
— Какво има? — попитах притеснено и дръпнах юздите на Ракаса.
— Заек. — Тя пришпори Фидат. Последвах я, не исках да й показвам колко е трудно да следваш вещица в гората, както бе казал Матю.
Промушихме се през дърветата и излязохме в открито поле. Изабо дръпна юздите на Фидат, аз спрях до нея.
— Виждала ли си някога вампир да убива? — попита ме тя, следейки реакцията ми.
— Не — отвърнах спокойно.
— Зайците са малки. Ще започнем с тях. Изчакай ме. — Тя скочи леко от седлото. Фидат остана послушно на място, без да изпуска господарката си от поглед. — Даяна — каза тя рязко, взряна в жертвата си, — не се приближавай, докато ловувам и се храня. Разбра ли?
— Да. — Опитах се да осъзная какво ми намеква. Дали Изабо се канеше да преследва заека, да го убие и да изпие кръвта му пред мен? При това положение предпочитах да стоя настрани.
Майката на Матю се втурна през тревата. Движеше се толкова бързо, че ми беше невъзможно да я следвам с поглед. Стрелна се като летящ сокол, който се кани да се спусне над жертвата си, след това се наведе и сграбчи заека за ушите. Вдигна го победоносно, преди да забие зъби право в сърцето му.
Зайците може и да са малки, но се оказа, че отделят учудващо много кръв, ако ги захапеш, докато са още живи. Беше ужасяващо. Изабо изсмука кръвта на животното, което скоро престана да се бори. След това обърса устата си в козината му и хвърли трупа в тревата. Три секунди по-късно вече се мяташе на седлото. Бузите й бяха леко зачервени, а очите й блестяха по-силно от обикновено. След като възседна коня, ме погледна.
— Е? — попита тя. — Да потърсим ли нещо по-голямо, или предпочиташ да се върнем в замъка?
Изабо дьо Клермон ме изпитваше.
— Ще те следвам — процедих мрачно и докоснах леко Ракаса с петата си.
Останалата част от ездата ни не се измерваше по движението на слънцето, а по количеството кръв, което жадната уста на Изабо изпиваше от жертвите си. Хранеше се сравнително чисто. Въпреки това щеше да мине известно време, преди отново да ми се дояде пържола.
Претръпнах към кръвта след заека, голямата катерица, която Изабо ми каза, че се нарича мармот, лисицата, дивата коза — поне си мислех, че е дива коза. Когато обаче Изабо подгони млада сърна, нещо ме прободе в сърцето.
— Изабо — противопоставих й се аз. — Не може да си още гладна. Остави я на мира.