— Добре. А сега сложи в торбичките по щипка от всички билки.
— Защо първо не смесим всичко заедно и не сложим по малко в торбичките? — попитах, докато взимах с пръсти от дивата мента и бърчех нос от свежия й мирис.
— Може да пропуснем нещо. Във всяка торбичка трябва да има от всяка от дванайсетте билки.
— Нима пропускането на едно такова малко семенце може да окаже влияние върху вкуса? — почудих се и вдигнах семе от див морков между палеца и показалеца си.
— По една щипка от всичко — повтори Март. — Хайде пак.
Опитните ръце на вампирката се движеха уверено между купчините, пълнеха прилежно торбичките и затягаха вървите. След като приключихме, Март ми направи чаша чай с торбичка, която сама бях приготвила.
— Много е вкусно — казах и с удоволствие отпих от собственото си произведение.
— Ще си го носиш в Оксфорд. По една чаша на ден. Ще те държи здрава. — И започна да прибира торбичките в метална кутия. — Когато свърши, знаеш как да си го приготвиш.
— Март, няма нужда да ми даваш всичко това — запротестирах аз.
— Ще го пиеш заради мен, по една чаша на ден. Нали?
— Разбира се. — Това беше най-малкото, което можех да направя за единствения си съюзник в този дом, да не говорим колко добре ме хранеше.
След като си изпих чая, се качих в кабинета на Матю и включих компютъра си. От ездата ръцете ме боляха, затова преместих лаптопа и ръкописа на бюрото с надеждата, че ще там ще ми е по-удобно, отколкото на масата до прозореца. За нещастие коженият стол бе правен за човек с ръста на Матю, а не с моя, и краката ми увиснаха във въздуха.
Докато седях на стола му, чувствах Матю по-близо до себе си, затова останах на него и зачаках компютъра ми да зареди. Погледът ми се спря на тъмен предмет на най-високата полица. Той се сливаше с дървото и кожените подвързии на книгите и ставаше незабележим. От бюрото на Матю обаче успях да видя очертанията му.
Не беше книга, а стар дървен осмостен. На всяка стена беше изрязано малко сводесто прозорче. Предметът беше черен, напукан и изкривен от времето.
Обзе ме тъга, когато осъзнах, че това е детска играчка.
Матю я бе направил за Лукас, преди да се прероди във вампир и докато е строял първата църква. Беше я прибрал в ъгъла на полицата, за да не я вижда никой друг, освен него. Нямаше как погледът му да я пропусне всеки път, когато сядаше на бюрото си.
Когато Матю бе до мен, беше лесно да си представя, че сме сами в целия свят. Дори предупрежденията на Доменико и изпитанията на Изабо не бяха унищожили усещането ми, че увеличаващата се близост помежду ни е нещо, което засяга само нас двамата.
Но малката дървена куличка, направена с любов преди необозримо много време, сложи край на илюзиите ми. Трябваше да се мисли за деца — мъртви и живи. Бяха намесени семейства, включително и моето собствено, с дълги и сложни истории и дълбоко враснали предразсъдъци, дори и у мен самата. А Сара и Ем все още не знаеха, че съм влюбена във вампир. Беше време да им съобщя новината.
Изабо беше в салона и подреждаше цветя във висока ваза върху безценно оригинално писалище от времето на Луи XIV, което винаги бе имало само един собственик.
— Изабо? — повиках я колебливо аз. — Мога ли да ползвам телефона ти?
— Той ще ти се обади, когато пожелае да говори с теб. — И тя внимателно намести клонка с напъпили листа между белите и златистите цветя.
— Няма да се обаждам на Матю, Изабо. Трябва да говоря с леля си.
— Вещицата, която се обади предната вечер? — попита тя. — Как се казва?
— Сара — отвърнах и се намръщих.
— И живее с жена, също вещица, нали? — Изабо продължаваше да слага бели рози във вазата.
— Да. Емили. Това проблем ли е?
— Не — каза Изабо и ме погледна над цветята. — И двете са вещици. Само това има значение.
— И това, че се обичат.
— Сара е хубаво име — продължи Изабо, сякаш не бях казала нищо. — Сигурно знаеш легендата.
Поклатих глава. Обратите в разговорите с Изабо бяха шеметни като смяната на настроенията на сина й.
— Майката на Исак се е казвала Сарай — „конфликтната“. Но когато забременяла, Бог сменил името й на Сара, което значи „принцеса“.
— На леля ми Сарай би й подхождало много повече. — Чаках Изабо да ми каже къде е телефонът.
— Емили също е хубаво име. Римско. — Изабо подряза стеблото на една роза с острите си нокти.
— И какво означава? — Слава богу, че нямах повече роднини.