— Ами водата? — намеси се Сара. — По-разтревожена съм от видението на Ем с бурята.
— О! Снощи, след като Матю си тръгна, от мен заваля вода. — Мокрият спомен ме накара да потръпна.
— Вещерска вода — въздъхна Сара, вече напълно разбиращо. — Какво я предизвика?
— Не знам, Сара. Почувствах се… празна. Когато Матю потегли от замъка, сълзите, които потисках откакто Доменико се появи, просто изригнаха от мен.
— Кой Доменико? — Емили отново зарови в телефонния указател в главата си.
— Микеле… венециански вампир. — Гневът ми отново се пробуди. — И ако пак ми досажда, ще му откъсна главата, пък ако ще да е вампир.
— Той е опасен! — извика Ем. — Това същество не играе по правилата.
— Повтарят ми го непрекъснато, а вие бъдете спокойни, защото ме пазят по двайсет и четири часа в денонощието. Не се притеснявайте.
— Ще спрем да се притесняваме, когато ти престанеш да се събираш с вампири — отбеляза Сара.
— Тогава значи още дълго ще се притеснявате — заявих на инат. — Обичам Матю, Сара.
— Това е невъзможно, Даяна. Вампирите и вещиците… — започна леля ми.
— Доменико ми разказа за споразумението — прекъснах я. — Не карам никой друг да го нарушава и разбирам, че може да не поискате повече да имате нищо общо с мен. Но нямам избор.
— Паството ще се постарае да прекрати тази връзка — вметна настойчиво Ем.
— Вече ми го съобщиха. Ала ще трябва да ме убият, за да постигнат своето. — До този момент не бях произнасяла тези думи на глас, но си ги мислех още от предната вечер. — От Матю ще е по-трудно да се отърват, но аз съм лесна мишена.
— Не можеш сама да си търсиш белята. — Ем се опитваше да не ревне.
— Майка й го направи — изтъкна тихо Сара.
— Какво за майка ми? — Гласът ми затрепери при споменаването й, както и цялото ми тяло.
— Ребека се втурна право в обятията на Стивън, макар всички да твърдяха, че никак не е добра идея да се съберат вещер и вещица и да съединят дарбите си. Отказа да послуша и тези, които я съветваха да стои далеч от Нигерия.
— И случилото се с нея е още една причина Даяна да ни послуша сега — обади се Ем. — Познаваш го само от няколко седмици. Ела си у дома и виж дали ще можеш да го забравиш.
— Да го забравя?! — Беше абсурдно. — Това не е увлечение. Никога не съм изпитвала нещо подобно към друг човек.
— Остави я на мира, Ем. В нашето семейство сме водили прекалено много подобни разговори. Аз не те забравих, и тя няма да го забрави. — Сара въздъхна дълбоко, усетих въздишката й все едно бе до мен. — Може и да не е съдбата, която бих избрала за теб, но всеки сам решава как да живее. Майка ти го направи. Аз също. И на баба ти не й бе лесно, между другото. Сега е твой ред. Но никой от семейство Бишъп не обръща гръб на роднините си.
Сълзи опариха очите ми.
— Благодаря ти, Сара.
— Освен това — продължи да се самонавива леля ми, — ако Паството се състои от нищожества като Доменико Микеле, всички те могат да вървят по дяволите.
— А какво казва Матю по въпроса? — попита Ем. — Учудена съм, че е заминал, след като двамата сте решили да се опълчите на хилядолетна традиция.
Настъпи тишина по линията.
Накрая Сара я наруши.
— Какво чака той?
Аз се изсмях с глас.
— Ти все ме предупреждаваше да стоя настрани от Матю. А сега си разстроена, че отказва да ме постави в по-голяма опасност от тази, в която вече се намирам?
— Ти искаш да си с него. Това би трябвало да е достатъчно.
— Не става дума за някакъв магически уреден брак, Сара. Аз взимам своите решения, той — неговите. — Малкият часовник с порцеланов циферблат показа, че са изминали двайсет и четири часа от тръгването му.
— Ако си решила да останеш там, с тези същества, тогава внимавай — предупреди ме леля, докато се сбогувахме. — Ако пък имаш нужда да се прибереш у дома — прибери се.
След като затворих, часовникът отброи половин час. В Оксфорд вече беше тъмно.
Няма да чакам повече. Вдигнах слушалката и набрах номера му.
— Даяна? — Стори ми се разтревожен.
Засмях се.
— Очакваше да се обадя или разпозна номера, който се изписа?
— Значи си добре. — Тревогата му се смени с облекчение.
— Да, майка ти се грижи много добре за забавленията ми.
— Точно от това се боях. Какви лъжи ти наговори?
По-трудното можеше да почака.