— Само истината — отвърнах аз. — Че синът й е дяволска комбинация от Ланселот и Супермен.
— Напълно в стила на Изабо — отбеляза той и усетих, че също се усмихва. — Какво облекчение е да разбера, че не се е променила необратимо, след като е преспала под един покрив с вещица.
Разстоянието със сигурност ми помагаше да му пробутвам полуистините си. Но то не можеше да заличи представата ми за него, седнал в старинния си стол в „Ол Соулс“. Сигурно лампите осветяваха стаята и кожата му изглеждаше перлена. Представих си го как чете, а между веждите му се е появила дълбока бръчка, показваща колко е съсредоточен.
— Какво пиеш? — Това беше единствената подробност, за която не можех да разчитам на въображението си.
— А ти откога започна да се интересуваш от вино? — Прозвуча ми искрено изненадан.
— Откакто разбрах колко много имам да уча за него. — Откакто разбрах, че ти се интересуваш от вино, идиот такъв.
— Тази вечер е испанско — „Вега Сисилия“.
— От коя година?
— Имаш предвид от коя реколта? — подразни ме Матю. — От 1964 година.
— Сравнително младо, значи? — подразних го и аз, доволна, че настроението му се смени.
— Направо невръстно — съгласи се той. Нямах нужда от шесто чувство, за да разбера, че се усмихва.
— Как мина денят ти?
— Добре. Увеличихме мерките за сигурност, макар че нищо не липсваше. Някой се е опитал да проникне в компютрите ни, но Мириам ме увери, че няма как да са влезли в системата.
— Скоро ли се връщаш? — Думите изскочиха от устата ми, преди да успея да ги спра. Настъпилото мълчание се проточи толкова дълго, че стана неловко. Казах си, че това означава нещо.
— Не знам — отвърна той хладно. — Ще се върна, когато мога.
— Искаш ли да говориш с майка си? Мога да я повикам. — Заболя ме от внезапно появилата се надменност и полагах усилия да говоря спокойно.
— Не, кажи й, че всичко в лабораторията е наред. В къщата също.
Сбогувах се с него. Почувствах стягане в гърдите, стана ми трудно да дишам. Когато успях да се изправя и да се обърна, видях Изабо на вратата.
— Говорих Матю. Няма поражения в лабораторията и в къщата. Уморена съм и не съм много гладна. Мисля да си лягам. — Беше почти осем, напълно прилично време да се оттегля.
— Разбира се. — Изабо отстъпи, за да ме пусне да мина. Очите й блестяха. — Спокойни сънища, Даяна.
25.
Докато говорех по телефона, Март се бе качила до кабинета на Матю, където сега ме чакаха сандвичи, чай и вода. Бе заредила камината с дърва за през нощта и няколко свещи хвърляха златни отблясъци. Същата уютна светлина и топлина ме очакваше и на горния етаж, но мозъкът ми отказваше да се изключи и опитите да заспя биха били неуспешни. Ръкописът на „Aurora“ ме чакаше на бюрото на Матю. Седнах зад компютъра си. Опитвах се да избягвам проблясващите доспехи и включих малката му настолна лампа, за да чета.
„Казах на глас: Кажи ми кога ще дойде краят ми и колко са дните ми, за да не забравям своята преходност. Животът ми е дълъг една педя и е само миг в сравнение с твоя.“
Този откъс само ме накара да си спомня за Матю.
Беше безсмислено да се опитвам да се съсредоточа върху алхимията, затова реших да направя списък с въпроси върху вече прочетеното. Трябваше ми само химикалка и лист хартия.
Масивното махагоново бюро на Матю беше тъмно и солидно като собственика си и излъчваше същата притегателна сила. Имаше чекмеджета и от двете страни, подпрени на заоблените крачета на писалището. Точно под плота имаше дърворезба, която опасваше целия периметър. Листа на акантус, лалета, свитъци, геометрични форми ме приканваха да проследя с пръсти очертанията им. За разлика от моето работно място, което винаги бе отрупано с толкова много книжа, книги, недопити чаши чай, които заплашваха да се срутят всеки път, когато се опитвах да свърша нещо на него, на това бюро имаше само стара подложка, нож за отваряне на писма във формата на меч и лампа. Също като Матю и то бе странно хармонична смесица от древност и съвременност.
Но пък не виждах никъде канцеларски материали. Сграбчих кръглата метална дръжка на най-горно дясно чекмедже. Всичко вътре бе спретнато и изрядно. Писалките „Монблан“ бяха отделени от моливите със същата марка, кламерите бяха подредени по размер. Избрах си една писалка, оставих я на плота и се опитах да отворя и другите чекмеджета. Те бяха заключени. Ключът не беше под кламерите, изсипах ги на бюрото, за да се уверя.