По краищата на печата бе изписано MDCI — 1601 с римски цифри — и думите „secretum Lazari“ — „тайната на Лазар“.
Не може да е съвпадение, че Лазар, също като вампир, бе преминал от живота към смъртта и после се бе върнал обратно. Освен това кръстът заедно с легендарната фигура от Светите земи и споменаването на рицари предполагаше, че печатите в чекмеджето на Матю принадлежаха на ордените на рицарите кръстоносци, основани през Средновековието. Най-известният от тях е на тамплиерите, който изчезва мистериозно в началото на четиринайсети век, след като е обвинен в ерес и в по-лоши неща. Но никога не бях чувала за Рицарите на Лазар.
Започнах да въртя печата на всички страни, за да уловя светлината, и се съсредоточих върху годината 1601. Беше късно тогава да се създава средновековен рицарски орден. Разрових паметта си за важни събития през тази година, които могат да хвърлят светлина върху загадката. Кралица Елизабет I нарежда да обезглавят графа на Есекс, датският астроном Тихо Брахе умира при по-малко живописни обстоятелства. Никое от тези събития не ми се струваше свързано с моята мистерия.
Пръстите ми се плъзнаха леко по гравюрата. И изведнъж осъзнах значението на MDCI.
Матю дьо Клермон.
Това бяха букви, а не римски цифри. Съкращение на името на Матю: MDCI. Четях неправилно последната буква.
Петсантиметровият диск лежеше в дланта ми. Пръстите ми се затвориха около него и притиснах гравираната повърхност към кожата.
По-малкият диск сигурно е личният печат на Матю. Силата на тези печати беше толкова голяма, че обикновено се унищожаваха, когато притежателят им умреше или напуснеше поста си, за да не може никой да злоупотребява с тях.
А само един-единствен рицар би разполагал с големия печат и със свой личен — ръководителят на ордена.
Бях озадачена защо Матю крие тези печати. Кой изобщо си спомняше за Рицарите на Лазар или пък за неговата някогашна роля в ордена? Вниманието ми бе привлечено от черния восък върху големия печат.
— Невъзможно — прошепнах аз окаменяла и поклатих глава. Рицарите в блестящи доспехи принадлежаха на миналото. Днес нямаше такива.
Светлината от свещите се отрази в броните, които отговаряха на ръста на Матю.
Изпуснах металния диск и той изтрака в чекмеджето. Изображението се бе отпечатало върху дланта ми до най-малката подробност, включително и кръста с разцепените краища, полумесеца, звездата и династичната лилия.
Причината Матю да пази печатите и по един от тях да има пресни следи от восък беше, че те още се използваха. Рицарите на Лазар бяха действащ орден.
— Даяна? Добре ли си? — отекна гласът на Изабо от подножието на стълбището.
— Да, Изабо! — извиках, без да откъсвам очи от отпечатъка върху ръката си. — Просто си четях имейлите и получих неочаквана новина, това е всичко!
— Да пратя ли Март горе за подноса?
— Не! — изстрелях веднага. — Все още се храня.
Стъпките й заглъхнаха към салона. Когато настъпи пълна тишина, издишах.
Възможно най-бързо и най-тихо преобърнах другия печат в облицованата с кадифе вдлъбнатина. Беше почти същият като този на Матю, само че в горния десен квадрант имаше само полумесец и по ръба му бе написано Philippus.
Печатът е принадлежал на бащата на Матю, което значеше, че семейство Дьо Клермон бе тясно свързано с Рицарите на Лазар.
Убедена, че няма повече следи от ордена в бюрото, преобърнах печатите така, че изображението на гробницата на Лазар да е нагоре. Чекмеджето тихо изтрака, след като го плъзнах обратно на мястото му.
Взех масичката, на която Матю си оставяше чашата с вино, и я занесох до библиотеката. Не би имал нищо против да му разгледам книгите — или поне така си казах, докато си изритвах обувките. Масичката предупредително изскърца, когато стъпих върху нея, но дървото издържа.
Дървената играчка в далечния край на горната полица сега бе на нивото на очите ми. Затаих дъх и взех от противоположния край най-стария ръкопис, който някога бях държала в ръцете си. Кожената му подвързия с неохота се отвори изпод пръстите ми и ме лъхна миризма на стара овча кожа.
„Carmina qui quondam studio florente peregi, Flebilus heu maes — tos cogor mire modos“, пишеше на първите редове. Очите ми се напълниха със сълзи. Това беше творба на Боеций от шести век. „Утехата на философията“, написана в затвора, докато е чакал смъртта си. „Радостни песни съпътстваха работата ми някога и усилията не ми тежаха, но сега отново трябва да се върна към тъжните рефрени.“ Представих си как Матю, скърбящ за Бланка и Лукас и угнетен от новата си самоличност на вампир, чете думите, написани от осъден на смърт. Благодарих наум на онзи, който му е дал този текст с надеждата, че ще го утеши в мъката му, и върнах книгата на мястото й.