Най-голямата слабост на конспиративните теории е, че са прекалено сложни. Един живот не стигаше, за да се събере необходимата информация, да се направят връзките между всички елементи и да се задвижат нещата. Освен, разбира се, ако конспираторите не са вампири. Ако си вампир — или още по-добре, цяло семейство от вампири — тогава времето има минимално значение. Както бях разбрала от научната кариера на Матю, вампирите имат всичкото време, което им е необходимо.
Докато връщах книгата на мястото й, осъзнах цялата сериозност на това да обичаш вампир. Трудността не идваше само от възрастта му, нито от хранителните му навици или от факта, че убива хора и пак ще го прави. Най-тежкото бяха тайните.
Матю бе трупал тайни повече от хилядолетие — някои големи, като Рицарите на Лазар и сина му Лукас, някои малки, като познанството му с Уилям Харви и Чарлз Дарвин. Животът ми можеше да се окаже прекалено кратък само да ги изслушам, да не говорим да ги проумея.
Но не само вампирите имаха тайни. Всички свръхестествени същества се научаваха да бъдат потайни от страх да не ги разкрият и за да могат да запазят някакво лично пространство, да имат възможност да живеят в рамките на клана, племето си, своя свят. Матю не беше просто ловец, убиец, учен или вампир, той беше паяжина от тайни, също като мен. За да бъдем заедно, трябваше да решим какво да споделим един с друг и от какво да се откажем.
Компютърът избръмча в тихата стая, когато натиснах копчето му за включване. Сандвичите на Март бяха изсъхнали, а чаят бе изстинал, но аз въпреки това започнах да ям, за да не си помисли тя, че усилията й са останали неоценени.
Когато приключих, се облегнах и се загледах в огъня. Рицарите на Лазар ме вълнуваха като историк, а вещерските ми инстинкти ми подсказваха, че братството е важен ключ към Матю. Но съществуването им не беше най-важната му тайна. Матю пазеше ревниво себе си, своята най-скрита същност.
Щеше да е много сложно и деликатно да го обичам. Ние бяхме герои от приказките — вампири, вещици, рицари в ярки доспехи. Но трябваше да се изправим и пред тревожната реалност. Получавах заплахи, свръхестествени същества ме следяха в Бодлианската библиотека с надеждата, че ще успея да взема отново книгата, която всички искаха, но никой не разбираше. Лабораторията на Матю се бе превърнала в мишена. И нашата връзка заплашваше да разруши крехкото равновесие между демони, човешки същества, вампири и вещици. Пред мен се разкриваше съвсем нов свят, в който съществата воюваха и само с един печат върху черен восък можеше да бъде призована невидима тайна армия. Нищо чудно, че Матю бе предпочел да ме държи настрани от това.
Духнах свещите и се качих в стаята с леглото. Бях изтощена и бързо се унесох. Сънищата ми бяха изпълнени с рицари, бронзови печати и безброй счетоводни книги.
Студена елегантна ръка докосна рамото ми и веднага ме събуди.
— Матю? — Седнах на леглото.
Бледото лице на Изабо грееше в тъмното.
— За теб е. — Подаде ми червения си мобилен телефон и излезе.
— Сара? — Бях ужасена, че нещо лошо може да се е случило с лелите ми.
— Всичко е наред, Даяна.
Беше Матю.
— Какво е станало? — Гласът ми трепереше. — Споразумя ли се с Нокс?
— Не. Нищо не успях да постигна с него. Нямам вече работа в Оксфорд. Искам да се прибера у дома при теб. Ще съм вкъщи след няколко часа. — Звучеше странно, гласът му бе дрезгав.
— Да не би да сънувам?
— Не сънуваш — каза Матю. — И още нещо, Даяна. — Поколеба се. — И аз те обичам.
Исках да чуя това повече от всичко на света. Нещо в мен тихо запя в мрака.
— Ела тук и ми го кажи лично — призовах го аз нежно, а очите ми се напълниха със сълзи на облекчение.
— Нали не си размислила?
— Никога няма да се случи — заявих със страст.
— Ще си в опасност, семейството ти също. И си готова да поемеш този риск заради мен?
— Направих своя избор.
Взехме си довиждане и затворихме с неохота, бояхме се от тишината, която щеше да настъпи след тези тежки думи.
Когато го нямаше, аз се чувствах на кръстопът и не виждах ясно пътя си.
Майка ми бе прочута със силните си ясновидски способности. Дали щеше да успее да предвиди какво ни очаква, след като двамата направихме първата си стъпка заедно?
26.
Откакто натиснах копчето за прекъсване на връзката на малкия мобилен телефон на Изабо, се ослушвах за скърцане на гуми по чакъла. Оттогава апаратът все беше пред очите ми.