— Значи сме извън закона — повтори тихо Матю. — Трябва ли да напуснем замъка, Изабо? — В мъжкия му глас се прокраднаха нотки на уязвимо дете и сърцето ме заболя, че му се налага да избира между мен и нея.
Майка му тръгна напред и го зашлеви силно през лицето.
— Как се осмеляваш да ми зададеш този въпрос?
Майка и син изглеждаха шокирани. Виждах ясно отпечатъка от малката длан на Изабо върху бузата на Матю. Първо беше червен, после стана син и накрая напълно изчезна.
— Ти си любимият ми син — продължи тя, гласът й бе като от стомана. — И Даяна вече е моя дъщеря, тя е точно толкова моя отговорност, колкото и твоя. Твоята битка е моя битка, твоите врагове са и мои врагове.
— Няма нужда да ни закриляш, маман. — Гласът му бе напрегнат като тетива на лък.
— Стига глупости. Заради любовта ви ще те гонят до края на света. Ще се борим като семейство. — Изабо се обърна към мен. — Колкото до теб, дъще, и ти ще се бориш, както вече обеща. Ти си безразсъдна, но истинските смелчаци винаги са такива. Не бих отрекла куража ти. Ти се нуждаеш от Матю като от въздуха, който дишаш, а той те желае толкова силно, колкото никога не е желал нищо, откакто го създадох. Стореното — сторено. Да извлечем най-доброто от него.
Неочаквано Изабо ме придърпа към себе си и притисна хладните си устни към дясната ми буза, след това към лявата. Живеех под покрива й от дни, но това беше първото й официално „добре дошла“. Изгледа спокойно Матю и само с очи каза каквото имаше да казва.
— И като начало, ще е най-добре Даяна да започне да се държи като истинска вещица, а не като някое жалко човешко същество. Жените от семейство Дьо Клермон знаят как да се бранят.
Матю настръхна.
— Ще се погрижа тя да е в безопасност.
— Затова винаги губиш на шах, Матю — размаха пръст Изабо. — Царицата, също като Даяна, има почти неограничена власт. А ти все се опитваш да я обградиш и оставаш уязвим. Но това не е игра и нейната слабост ни излага на риск.
— Не се бъркай, Изабо — предупреди я Матю. — Никой няма да насилва Даяна да става нещо, което не е.
Майка му изсумтя надменно.
— Точно така. Повече няма да оставим Даяна да се преструва на човешко същество, каквото не е. Тя е вещица. Ти си вампир. Ако това не бе вярно, нямаше да се забъркаме в тези неприятности. Матю, мон шер, щом тази вещица е достатъчно смела, за да те пожелае, няма защо да се страхува от собствената си сила. Ти можеш да я разкъсаш, ако пожелаеш. Същото могат да сторят с нея и тези, които ще те преследват, когато разберат какво си направил.
— Тя е права, Матю — подкрепих я.
— Хайде, да влезем. — Той не изпускаше майка си от поглед. — Студено ти е, а трябва да поговорим и за Оксфорд. След това ще обсъдим и магията.
— Трябва да ти кажа и какво се случи тук. — Ако искахме между нас да се получи, трябваше да разкрием част от тайните си — като например вероятността да се превърна във вода във всеки момент.
— Ще има достатъчно време да ми разкажеш всичко — каза Матю и ме поведе към замъка.
Март го чакаше на вратата. Прегърна го силно, сякаш се бе върнал от победоносна битка, и ни настани всички пред камината в салона.
Матю седна до мен. Гледаше ме как пия чай. От време на време слагаше длан върху коляното ми, приглаждаше пуловера на раменете ми или прибираше на мястото му някой немирен кичур, сякаш се опитваше да навакса пропуснатото за краткото си отсъствие. След като се поотпусна, въпросите заваляха. В началото бяха невинни и обикновени. Първо го попитах как е минал полетът му. Скоро разговорът се завъртя около Оксфорд.
— Маркъс и Мириам в лабораторията ли са били, когато някой се е опитал да проникне в нея? — поинтересувах се.
— Да — потвърди той и отпи от виното, което Март му бе поднесла. — Но крадците не са стигнали до тях. Двамата не са били в опасност.
— Слава богу — промърмори Изабо, взряна в огъня.
— И какво са търсили?
— Информация. За теб — призна той неохотно. — Някой е влизал и в квартирата ти в „Ню Колидж“.
Още една тайна излезе наяве.
— Фред беше много уплашен — продължи Матю. — Увери ме, че ще сменят патрона на вратата и ще сложат камера на стълбищната ти площадка.
— Фред няма никаква вина. С толкова нови студенти наоколо, за да минеш покрай портиера, ти стига само уверена стъпка и униформен шал на колежа. Но в жилището ми няма нищо за крадене! Да не би да са се интересували от научната ми работа? — Самата мисъл беше абсурдна. На кого чак толкова ще му притрябва история на алхимията, за да влиза с взлом?