— Между свръхестествените същества винаги е имало враждебност, особено между вампирите и вещиците. Но с Даяна извадихме това напрежение на повърхността. Макар че сме само повод. Паството не е чак толкова разтревожено от решението ни да нарушим споразумението.
— Престани да говориш с гатанки, Матю — сряза го Изабо. — Вече губя търпение.
Матю ме погледна извинително, преди да продължи:
— Паството се е заинтересувало от ръкописа на Ашмол и от мистериозния начин, по който се е озовал в ръцете на Даяна. Вещиците се оглеждат за този ръкопис поне толкова дълго, колкото и аз. Никога не са очаквали, че точно ти ще го вземеш. И никой не си е представял, че аз първи ще стигна до теб.
Старите страхове изригнаха на повърхността и ми подсказаха, че нещо дълбоко в мен не беше наред.
— Ако тогава не беше Мабон — продължи Матю, — много силни вещици, които знаят какво е значението на ръкописа, щяха да са в Бодлианската библиотека. Но те бяха заети с честванията и свалиха гарда. Оставиха на пост онази млада вещица, а тя позволи ръкописът да се изплъзне изпод носа й и да се озове у теб.
— Горката Джилиан — прошепнах. Питър Нокс сигурно й е бил бесен.
— Наистина. — Матю сви устни. — Паството те наблюдава, и то не само заради книгата, но и заради родителите ти.
— И откога? — Гласът ми се пречупи.
— Вероятно през целия ти живот.
— Откакто умряха родителите ми. — Тревожни спомени от детството изплуваха в ума ми: как се чувствах наблюдавана от други вещици, докато се люлеех на люлките в училище, хладният поглед на вампир по време на празненство за рождения ми ден. — Следят ме, откакто родителите ми умряха.
Изабо отвори уста, за да каже нещо, но видя лицето на сина си и се отказа.
— Ако пипнат теб, ще пипнат и книгата, поне те така си мислят. Свързана си с ръкописа на Ашмол по някакъв много силен начин, който не ми е ясен. Не мисля, че е ясен и на тях.
— Дори и на Питър Нокс?
— Маркъс поразпита. Той е добър в събирането на информация. Доколкото знаем, Нокс все още е напълно объркан.
— Не искам Маркъс да се излага на риск, не и заради мен. Трябва да стои настрани от това, Матю.
— Маркъс знае как да се грижи за себе си.
— И аз трябва да ти кажа някои неща. — Щях напълно да изгубя кураж, ако ми дадеше време да размисля.
Матю хвана и двете ми ръце и ноздрите му леко се разшириха.
— Уморена си — каза той. — И гладна. Може би е по-добре да поговорим след обяда.
— Помирисваш кога съм гладна? — изумих се. — Не е честно.
Матю отметна глава назад и се разсмя. Премести ръцете ми зад гърба ми и те заприличаха на криле.
— И това го казва вещица, която, ако поиска, може да чете мислите ми като отворена книга. Даяна, скъпа моя, усещам, когато си променяш мнението. Знам, когато през главата ти минават лоши мисли, като например колко забавно би ти било, ако прескочиш оградата на двора пред конюшните. И със сигурност разбирам кога си гладна — добави той и ме целуна, за да потвърди думите си.
— Като стана въпрос, че съм вещица — заговорих на пресекулки, останала без дъх, когато той отлепи устни от моите, — може да се каже, че генетичната ми предразположеност към вещерска вода е потвърдена.
— Какво? — Матю ме погледна загрижено. — Кога се случи?
— Веднага щом тръгна от Сет-Тур. Не си позволявах да плача, докато ти беше тук. Но когато замина, си поплаках. И то доста.
— И преди си плакала — изтъкна той замислено и отново върна ръцете ми отпред. Обърна ги и разгледа дланите и пръстите ми.
— Водата от ръцете ти ли потече?
— Отвсякъде — отвърнах. Той вдигна разтревожено вежди. — Ръцете, косата, очите, стъпалата, дори от устата. Сякаш нищо не бе останало от мен, бях направена от вода. Струваше ми се, че соленият вкус ще остане завинаги в устата ми.
— Сама ли беше? — Внезапно в гласа му се появи строгост.
— Не, не, разбира се — побързах да кажа. — Март и майка ти бяха при мен. Но просто не можеха да ме доближат. Имаше много вода, Матю. И вятър също.
— И какво накара стихиите да изчезнат? — поинтересува се той.
— Изабо.
Матю дълго се взира в майка си.
— Тя запя.
Тежките клепачи на вампира се спуснаха над очите му.
— Някога непрекъснато пееше. Благодаря ти, маман.
Изчаках го да добави, че му е пеела и на него, но вече не е същата след смъртта на Филип. Но той не го направи. Вместо това ме притисна силно към себе си, а аз се опитах да не обръщам внимание, че не ми се доверява изцяло.