През целия ден радостта на Матю, че отново си е вкъщи, стана заразителна. След обяда се преместихме в кабинета му. На пода пред камината успя да намери повечето места по тялото ми, където имах гъдел. Но през цялото време не ме пусна нито за миг отвъд стената, която така внимателно бе изградил около тайните си.
Само веднъж се опитах да проникна чрез телепатия през защитите му. Той вдигна изненадан поглед към мен.
— Каза ли нещо? — попита.
— Не — отвърнах и бързо се отдръпнах.
Насладихме се на спокойната вечеря заедно с Изабо, която също прихвана доброто настроение на Матю. Не откъсваше очи от него, макар в погледа й да се четеше и лека тъга.
След вечеря си навлякох жалките дрехи, които бях взела, вместо пижама. Започнах да се тревожа за чекмеджето, дали не бях оставила миризмата си по печатите върху кадифето. Събрах сили и пожелах лека нощ, преди Матю да се оттегли в кабинета си.
Малко след това той се върна, облечен в широко долнище на пижама и избеляла тениска. Издължените му елегантни стъпала бяха боси.
— Коя страна на леглото искаш — лявата или дясната? — попита той небрежно и зачака със скръстени ръце да му отговоря.
Не бях вампир, но имаше неща, в които бях доста бърза, когато се наложеше.
— Ако нямаш нищо против, предпочитам лявата — каза той сериозно. — Ще ми е по-лесно да се отпусна, ако съм между теб и вратата.
— Аз… на мен ми е все едно — заекнах.
— Тогава се дръпни навътре. — Матю хвана завивките и аз направих каквото ми каза. Той се мушна при мен и простена със задоволство.
— Това е най-удобното легло в замъка. Майка ми смята, че не си струва да се тормозим да търсим хубави дюшеци, след като прекарваме толкова малко време в сън. Нейните легла са истинско мъчение.
— При мен ли ще спиш? — попитах с изтънял глас. Опитах се въпросът да прозвучи небрежно като неговия, но не успях.
Матю протегна дясната си ръка и ме придърпа, докато главата ми не полегна на рамото му.
— Струва ми се, че може — каза той. — Макар че няма точно да спя.
Гушнах се в него и поставих ръка над сърцето му, за да усещам всеки удар.
— Какво ще правиш?
— Ще те пазя, разбира се. — Очите му светеха. — И когато се уморя, ако изобщо това се случи — той ме целуна по двата клепача, — ще почета. Свещите пречат ли ти?
— Не — отвърнах. — Имам дълбок сън. Нищо не може да ме събуди.
— Обичам предизвикателствата — довери той тихо. — Ако ми стане скучно, ще се опитам да измисля нещо, което да те събуди.
— Лесно ли се отегчаваш? — подразних го и зарових пръсти в косата на тила му.
— Ще се наложи сама да разбереш — подхвърли той с палава усмивка.
Прегръдката му беше хладна и успокояваща, а чувството за сигурност край него ме унасяше повече от която и да е приспивна песен.
— Това ще спре ли някога? — зачудих се.
— Паството ли? — В гласа на Матю имаше тревога. — Не знам.
— Не. — Вдигнах изненадано глава. — Не ме е грижа за тях.
— А какво имаше предвид?
Целунах устата, която току-що бе задала този въпрос.
— Усещането, че когато съм с теб, за първи път се чувствам наистина жива.
Матю се усмихна, лицето му бе необичайно нежно и свенливо.
— Надявам се, че не.
Въздъхнах доволно, отпуснах глава на гърдите му и потънах в спокоен сън без сънища.
27.
На следващата сутрин ми хрумна, че дните ми с Матю досега се деляха на две категории. Или той владееше положението и ме предпазваше и се грижеше нищо да не нарушава стройната му организация, или се случваха хаотични неща без причина. А доскоро денят ми се развиваше по внимателно изготвени графици и планове.
Този ден аз щях да поема кормилото. Днес Матю щеше да ме допусне във вампирския си живот.
За нещастие решението ми щеше да съсипе този така добре започващ ден.
Всичко започна призори, когато физическата близост на Матю ме изпълни със същото желание, което усетих предната вечер на двора. То ме разсъни по-бързо от будилник. Отговорът му бе задоволително бърз. Той страстно ме целуна.
— Мислех, че никога няма да се събудиш — промърмори той между целувките. — Страхувах се, че ще трябва да изпратя някой да извика селския оркестър, а единственият тромпетист, който можеше да вдига много шум, умря миналата година.