Матю изруга. Направи го кратко, но изразително, а аз се надявах, че сме извън обсега на свръхестествения слух на Изабо.
— Както казват — да пристъпим към гонитбата.
— Не ловувам сърни като майка ми. Тя ги плаши до смърт и после им се стоварва с цялата си сила. Мога да убия заек пред теб, дори коза. Но няма да преследвам сърни, докато ти си с мен. — Матю бе стиснал решително челюсти.
— Спри да се преструваш и ми се довери. — Посочих към дисагите на седлото. — Подготвена съм да чакам.
Той поклати глава.
— Не докато ти си с мен.
— Откакто те срещнах — казах тихо — ти ми показа всички приятни страни на вампирите. Долавяш вкусове, които дори не мога да си представя. Помниш събития и хора, за които само съм чела. Помирисваш ме, когато си сменям настроенията или искам да те целуна. Ти ми отвори очите за възможностите на сетивата, за които не съм и мечтала.
Млъкнах. Надявах се, че успявам да го убедя. Но не беше така.
— В същото време ти си ме виждал да повръщам, да подпалвам килима ти и да се срутвам, след като получих неочаквана пратка по пощата. Пропусна вещерската вода, но гледката никак не бе красива. В замяна те моля само да ми покажеш как се храниш. Това е насъщна нужда, Матю. Ако не можеш да го направиш, тогава да зарадваме Паството и да се откажем от всичко.
— Dieu. Ще спреш ли да ме изненадваш? — Матю вдигна глава и се взря в далечината. Вниманието му бе привлечено от млад елен на билото. Той пасеше трева, вятърът духаше към нас, така че още не ни бе подушил.
„Благодаря“, произнесоха устните ми без глас. Еленът бе дар от боговете. Очите на Матю се впиха в жертвата. Гневът го напусна и на негово място се появиха свръхестествените му инстинкти. Взрях се във вампира, търсех някакви знаци, които да ме ориентират какво мисли и чувства, но почти не виждах такива.
Да не си помръднала, предупредих Ракаса, когато я усетих да се стяга и да се приготвя за игра. Тя заби копита в земята и застана нащрек.
Матю усети, че вятърът смени посоката си и хвана поводите на кобилата ми. Бавно поведе и двата коня надясно, като ги държеше на пътя на въздушната струя, която идваше отгоре. Еленът вдигна глава, погледна надолу и продължи да пасе. Очите на Матю обходиха терена, задържаха се за миг върху един заек и се разшириха, когато лисица надникна от дупката си. Ястреб се спусна отгоре, возеше се на вятъра като сърфист по вълните. Вампирът видя и него. Започнах да разбирам как държеше под контрол свръхестествените същества в Бодлианската библиотека. Нямаше нито една твар в това поле, която да не бе забелязал и разпознал и която да не бе готов да убие само след неколкоминутно наблюдение. Матю поведе бавно конете към дърветата. Скри ме сред миризмите и звуците на другите животни.
Докато се движехме, Матю забеляза, че към ястреба се е присъединила друга птица и че заекът се скри, а на негово място от дупката се появи друг. Подплашихме животно, което приличаше на котка с дълга раирана опашка. От позата на Матю ми стана ясно, че иска да го подгони и че ако беше сам, щеше да хване първо него, преди да се насочи към елена. С мъка откъсна очи от подскачащото животно.
Отне ни почти час, докато се изкачим от падината и заобиколим гората. Когато приближихме билото, Матю скочи от седлото. Тупна Дар по хълбока и той послушно се обърна и тръгна към замъка.
Докато правеше всичко това, Матю не пускаше поводите на Ракаса, не го направи и после. Поведе кобилата към края на гората. Пое дълбоко дъх, вдиша всички миризми. Безшумно ни въведе в гъст храсталак.
Вампирът клекна. Ако обикновен човек си бе сгънал коленете по този начин, нямаше да издържи повече от няколко минути. А Матю престоя така почти два часа. Краката ми изтръпнаха, затова започнах да си движа глезените в стремената.
Матю не преувеличаваше разликата между неговия стил на ловуване и този на майка му. Изабо го правеше, за да задоволи биологична нужда. Тя се нуждаеше от кръв, която течеше във вените на животните, и си я взимаше без угризения, че оцеляването й изисква друго живо същество да умре. При сина й обаче бе по-сложно. Той също имаше нужда да се нахрани с кръв. Но Матю чувстваше близост с жертвата си, а това ми напомни за уважението, което долових в статиите му за вълците. За Матю ловът беше преди всичко стратегия, съизмерване на интелигентността му с нещо, което вижда и усеща света също като него.
Спомних си играта ни в леглото тази сутрин и притворих очи, защото внезапно ме обзе копнеж. Желаех го отчаяно тук, в гората, когато се кани да убие животно, също както го желаех сутринта. Започвах да разбирам защо се притеснява да ловува с мен. Оцеляването и сексуалността бяха свързани по начин, за който досега не си бях давала сметка.