Той издиша тихо и се отдели от мен без предупреждение. Движеше се като хищник по ръба на гората. Когато се изкачи на билото, еленът вдигна глава, любопитен какво е това непознато същество.
Трябваха му само няколко секунди, за да проумее, че Матю представлява заплаха. На мен щеше да ми трябва повече време. Косата ми настръхна и изпитах същата загриженост към елена, каквато почувствах и към сърната на Изабо. Животното побягна надолу. Но Матю бе по-бърз и успя да го пресрещне, преди да се приближи прекалено към мястото, където се криех аз. Подгони го нагоре по възвишението обратно към билото. С всяка стъпка все повече се доближаваше до елена, който пък ставаше все по-тревожен.
„Знам, че се страхуваш — помислих си с надеждата, че еленът ще ме чуе. — Той има нужда от това. Не го прави за забавление, нито за да те нарани. Прави го, за да оцелее.“
Ракаса извърна глава и ме погледна нервно. Пресегнах се да я успокоя и задържах ръката си на шията й.
„Спри се — обърнах се наум към елена. — Престани да бягаш. Дори и ти не си достатъчно бърз, за да се изплъзнеш на това същество.“ Еленът забави ход и се спъна в дупка в земята. Тичаше право към мен, сякаш чуваше мислите ми и търсеше източника им.
Матю го настигна, сграбчи го за рогата и изви главата му на една страна. Животното падна по гръб, хълбоците му се свиваха и разпускаха от напрежение. Матю коленичи, като държеше здраво главата му. Бяха на около пет метра от храсталаците. Еленът се опита да се изправи на крака.
„Спри да се съпротивляваш — помислих си тъжно. — Мигът настъпи. Това същество ще сложи край на живота ти.“
Еленът ритна за последно в предсмъртна агония и се укроти. Матю се взря дълбоко в очите на жертвата си, сякаш искаше разрешение да довърши започнатото, след това толкова бързо заби зъби в шията му, че виждах размазани бели и черни петна.
Докато пиеше от кръвта му, еленът постепенно отпадаше, а Матю се изпълваше с енергия. И макар и да не капна капка, във въздуха се разнесе мирис на желязо. Когато жизнените сили на елена угаснаха, Матю остана коленичил до него с наведена глава.
Пришпорих Ракаса. Когато се приближих, Матю се стегна. Вдигна глава, сиво-зелените му очи бяха светнали от задоволство. Извадих камшика от ботуша си и го захвърлих възможно най-далече. Той падна в храсталаците и се изгуби. Матю ме наблюдаваше с интерес, но опасността да ме обърка със сърна бе отминала.
Свалих демонстративно каската си и слязох от коня с гръб към вампира. Дори и тогава му имах доверие, макар че той сам си нямаше. Поставих внимателно ръка на рамото му и коленичих. Пуснах каската близо до изцъклените очи на елена.
— Харесвам стила ти на ловуване повече от този на Изабо. Същото смята и еленът. Поне така мисля.
— Как начинът, по който убива майка ми, е по-различен от този, по който го правя аз? — Френският акцент на Матю бе по-силен от преди, а гласът му звучеше дори по-мелодично и хипнотично от обикновено. Освен това и миришеше различно.
— Тя ловува, за да задоволи биологичната си нужда — обясних. — А теб ловът те кара да се чувстваш напълно жив. И двамата постигнахте съгласие. — Посочих към елена. — Той беше умиротворен накрая. Така ми се стори.
Матю ме погледна съсредоточено и снежинките, които валяха по кожата ми, станаха ледени парченца.
— Говореше ли с този елен така, както говореше с Балтазар и Ракаса?
— Не съм се намесвала, ако това те притеснява — отвърнах веднага. — Ти свърши всичко. — Може би тези неща имаха значение за вампирите.
Матю потрепери.
— Не се състезавам. — Откъсна поглед от елена и се изправи. Движеше се ловко като вампир. Протегна дългата си елегантна ръка. — Стани. Сигурно ти е студено така, както си коленичила на земята.
Поех дланта му и се изправих. Чудех се кой ще се погрижи за трупа на елена. Вероятно Жорж и Март щяха да го сторят. Ракаса доволно пасеше, без да обръща внимание на мъртвото животно, което лежеше толкова близо до нея. Без да забележа, бях зверски огладняла.
„Ракаса“, повиках я наум. Тя вдигна глава и дойде при мен.
— Имаш ли нещо против да похапна? — попитах колебливо, защото не бях сигурна каква ще е реакцията на Матю.
Устните му потрепнаха.
— Не. Като се има предвид какво видя днес, най-малкото, което мога да направя за теб, е да те гледам как ядеш сандвич.