— Приспа ли ти се? — попита и прокара пръсти през косата ми.
— О, не. — Преобърнах го по гръб. Той пъхна ръце под главата си и ме погледна усмихнат. — Никак даже. Освен това сега е мой ред.
Изучавах го със същата страст, с която той ми се бе наслаждавал. Докато движех бавно длан по бедрото му, вниманието ми бе привлечено от един блед триъгълен белег. Беше дълбоко под повърхността на идеално гладката му кожа. Намръщих се и погледнах гърдите му. Там също имаше белези като снежинки и кръстосващи се линии. Но нито един от тях не беше върху кожата. Всички бяха дълбоко под нея.
— Какво е това, Матю? — Докоснах една голяма снежинка в горната част на гърдите му.
— Просто белег — отвърна и наведе глава, за да види. — Този е от върха на меч. Може би от Стогодишната война? Не си спомням.
Плъзнах се нагоре, за да го разгледам по-добре. Притиснах топлата си плът към него и той доволно въздъхна.
— Белег ли? Я се обърни.
Той простена от удоволствие, докато ръцете ми се движеха по гърба му.
— О, Матю. — Най-големите ми страхове се сбъдваха. Имаше десетки, ако не и стотици белези. Коленичих и дръпнах завивките надолу до стъпалата му. Имаше белези и по краката.
Той надникна през рамо.
— Какво има? — Изражението ми бе достатъчен отговор, затова се завъртя и седна. — Няма нищо, скъпа. Просто вампирско тяло, което се е справило с травмите.
— Имаш толкова много белези. — Видях още един на рамото.
— Казах ти, че е трудно да убиеш вампир. Но въпреки това всички се опитват.
— Боли ли те, когато те ранят?
— Мога да изпитвам удоволствие. Защо да не съм способен да чувствам и болка? Да, боли. Но раните бързо заздравяват.
— Защо не съм ги виждала преди?
— Трябва подходяща светлина и концентрация. Притесняват ли те? — попита колебливо Матю.
— Самите белези ли? — Поклатих глава. — Разбира се, че не. Просто искам да пипна тези, които са ти ги направили.
Също като ръкописа на Ашмол, и тялото на Матю беше палимпсест. Бледата му кожа криеше историята на живота му, написана с тези белези. Потръпнах, като си помислих в колко ли битки е участвал, колко войни е обявявал и водил.
— Достатъчно битки си водил. — Гласът ми трепереше от гняв и съжаление. — Стига толкова.
— Малко е късно за това, Даяна. Аз съм воин.
— Не, не си — настоях категорично. — Ти си учен.
— По-дълго съм бил воин. Трудно е да бъда убит. Ето ти доказателството. — И той посочи към стройното си бледо тяло. Ако погледнех на белезите като доказателство за неговата неунищожимост, те ми носеха странно успокоение. — Пък и тези, които са ме наранили, отдавна ги няма. Така че ще трябва да се откажеш от отмъщението си.
— И с какво да го заменя? — Придърпах завивките над главата си като палатка. Настъпи тишина, нарушавана само от стоновете на Матю и пукането на дървата в камината. Накрая се чу вик на удоволствие. Матю ме погледна с едно отворено и едно затворено око.
— На това ли ви учат сега в „Оксфорд“? — попита.
— Това е магия. Родена съм с познания как да те направя щастлив. — Поставих длан върху сърцето му. Бях доволна, че инстинктивно разбирах къде и как да го докосвам, кога да съм нежна и кога да развихря страстта си.
— Ако е магия, тогава имам още една причина да се радвам, че ще изживея живота си с вещица — каза той. Изглеждаше доволен.
— Имаш предвид, че ще изживееш моя живот, а не твоя.
Матю замълча подозрително дълго, а аз вдигнах глава, за да видя изражението му.
— Тази нощ се чувствам на трийсет и седем. И което е по-важно, струва ми се, че догодина ще се чувствам на трийсет и осем.
— Не те разбирам — разтревожих се.
Той ме дръпна да легна и опря брадичка в гърдите ми.
— Повече от хиляда години съм извън времето, само гледам отстрани как дните и годините минават. Но откакто съм с теб, вече се чувствам вътре във времето. Вампирите лесно забравят за него. Затова Изабо е такава маниачка на вестници. Те й напомнят, че светът се променя, въпреки че тя си остава същата.
— И никога преди не си се чувствал така?
— Няколко пъти, но за кратко. Веднъж-дваж в битка, когато се страхувах, че умирам.
— Говориш за опасности, не само за любов. — Завладя ме леден страх, докато си бъбрехме така спокойно за войната и смъртта.
— Сега животът ми има начало, среда и край. Всичко преди това е маловажно. Сега имам теб. Един ден ти ще си отидеш и животът ми ще свърши.