— Достатъчно, Жербер — предупреди го Сату, а Доменико изръмжа.
— Не си въобразявай, че това е последният път, в който се срещаме, Даяна. Първо ще те погнат вещиците, след това Паството ще реши как да постъпи с теб. — Очите на Жербер се впиха в моите и пръстът му се плъзна надолу по бузата ми, сякаш ме галеше. — След това ще си моя. Но засега — той се поклони леко към Сату — е твоя.
Вампирите се отдръпнаха. Доменико погледна назад, не му се тръгваше. Сату изчака с празен поглед, докато ударът на метал в дърво показа, че двамата са се махнали от замъка. Сините й очи веднага се оживиха и тя ги обърна към мен. С едно щракване на пръстите развали магията, която не ми позволяваше да говоря.
— Коя си ти? — попитах дрезгаво, когато отново си върнах речта.
— Казвам се Сату Ярвинен — представи се тя, докато бавно обикаляше около мен, опънала ръка зад себе си. Връхлетя ме спомен за друга ръка, която се движеше по същия начин. Веднъж Сара крачеше така в задния двор в Мадисън, когато се опитваше да сложи каишка на изгубено куче, но ръцете в спомена ми не бяха нейни.
Дарбите на Сара бяха нищо в сравнение със силата на тази вещица. Стана ми ясно колко е способна още като я видях как лети. Но също така бе изкусна с магиите. В момента ме оплиташе в магически паяжини, без дори да произнесе и една дума. И последната ми надежда за лесно бягство се стопи.
— Защо ме отвлече? — попитах, в опит да я разсея.
— Мъчехме се да ти покажем колко е опасен Клермон. Не искахме да стигаме чак до магии, но ти не се вслуша. — Думите на Сату бяха сърдечни, гласът й бе добронамерен. — Не пожела да дойдеш при нас на Мабон, пренебрегна Питър Нокс. А онзи вампир с всеки изминал ден все повече се приближаваше до теб. Но сега си на сигурно място далеч от него.
Всичките ми инстинкти ме предупреждаваха, че съм в опасност.
— Вината не е твоя — продължи Сату, като ме докосна леко по рамото. Кожата ми започна да пари, а тя се усмихна. — Вампирите са такива съблазнители, такива чаровници. Той те манипулира, точно както Жербер си е играл с Меридиана. Не те виним за това, Даяна. В детството не са те обучавали, няма как да видиш истинската му същност.
— Матю не ме манипулира — настоях аз. Нямах представа какво точно има предвид с тези думи, но от нейната уста прозвуча страшно.
— Сигурна ли си? — попита тя внимателно. — И никога не си опитвала и капка от кръвта му?
— Разбира се, че не! — Може в детството си да не съм била обучавана на магии, но не бях пълна идиотка. Вампирската кръв беше силна, можеше да ти промени живота.
— И не си спомняш да си вкусвала нещо много солено? Да си изпитала необичайна умора? Да си заспивала дълбоко, докато той е бил край теб, макар да не си искала?
В самолета за Франция Матю бе докоснал пръсти до устните си и след това ги бе допрял до моята уста. Бяха солени. И следващото нещо, което си спомнях, е как кацнахме във Франция. Вече не бях толкова сигурна.
— Разбирам. Значи все пак ти е дал от кръвта си. — Сату поклати глава. — Това не е никак хубаво, Даяна. Подозирахме, че е така, след като той те проследи до колежа на Мабон и се покатери през прозореца ти.
— Какви ги приказваш? — Вледених се от изненада. Матю никога не би ми дал от кръвта си. Нито би нарушил неприкосновеността ми. Ако е извършил някои от нещата, които тя казваше, сигурно е имало причина и той щеше да ми обясни.
— Вечерта, когато се запознахте, Клермон те проследи до жилището ти. Пропълзя през отворения прозорец и остана в квартирата ти часове. Не се ли събуди? Ако не, може да ти е дал от кръвта си, за да те държи заспала. Как иначе да го обясним?
В устата си тогава усещах силен вкус на карамфил. Затворих очи, за да прогоня спомена и болката, която ме връхлетя заедно с него.
— Вашата връзка не е нищо друго, освен голяма измама, Даяна. Матю Клермон винаги е искал само едно: изгубения ръкопис. Всичките му действия, всяка лъжа, която е изрекъл, са средство за постигане на тази цел.
— Не. — Не беше възможно. Не може да ме е лъгал последната нощ. Не и когато бяхме в прегръдките си.