Гърбът ми бе наранен от влаченето по каменните плочи на старата зала на замъка. Но по-лошото беше, че неопитната ми съпротива срещу магиите на Сату се оказваше безполезна. Изабо беше права. Незнанието ми какво представлявам и как да се защитавам ме бе вкарало в сериозна беда.
— Отново отказваш да се вслушаш в разума. Не искам да те наранявам, Даяна, но ще се наложи да го направя, ако това е единственият начин да те накарам да осъзнаеш сериозността на ситуацията. Трябва да се откажеш от Матю Клермон и да ни покажеш какво да направим, за да се сдобием с ръкописа.
— Никога няма да се откажа от съпруга си, нито ще ви помогна да вземете ръкописа. Той не ви принадлежи.
Заради последните ми думи бях наказана с усещането, че главата ми се сцепва на две. Въздухът затрепери от смразяващ кръвта писък. Последва го какофония от ужасяващи звуци. Те ми причиниха такава болка, че паднах на колене и скрих глава в ръцете си.
Сату присви очи и те заприличаха на цепки. Озовах се отново по гръб върху студените камъни.
— Не ни принадлежи? Осмеляваш се да се смяташ за вещица, след като току-що си станала от леглото на вампир?
— Аз наистина съм вещица — отвърнах рязко, учудена колко ме заболя от забележката й.
— Ти си позор за вещиците, също като Стивън — просъска Сату. — Инат, конфликтна и независима. И пълна с тайни.
— Точно така, Сату. Метнала съм се на баща си. Той не би ти казал нищо. Аз също няма да го направя.
— Напротив. Вампирите изтръгват тайните от вещиците капка по капка. — И за да ми покаже какво има предвид, Сату щракна с пръсти към дясната ми ръка. Някога друга вещица бе щракнала така с пръсти към порязаното на коляното ми и бе затворила раната по-бързо от превръзка. Но този път невидим нож проряза кожата ми. От среза потече кръв. Сату гледаше като хипнотизирана кръвоизлива.
Покрих порязаното с длан и го притиснах. Болеше ме учудващо много и започна да ме обхваща паника.
„Не — каза познат глас. — Не бива да се поддаваш на болката.“ Опитах се да се овладея.
— Като вещица имам много начини да разбера какво криеш. Ще те отворя, Даяна, и ще намеря всяка тайна вътре в теб — обеща ми Сату. — Тогава да те видим какъв си инат.
Кръвта сякаш се дръпна от главата ми и ми се зави свят. Познатият глас привлече отново вниманието ми, като прошепна моето име: „От кого крием тайните си, Даяна?“.
„От всички“, отвърнах аз наум веднага, сякаш хиляди пъти бях отговаряла на този въпрос. Далеч по-здрави врати се затвориха зад слабата защита, която преди ми бе достатъчна, за да държа любопитните вещици далеч от мислите ми.
Сату се усмихна, очите й проблеснаха, когато усети новата бариера, която пуснах.
— Вече разгадах една тайна. Да видим с какво друго си имаме работа, освен със способността ти да си пазиш съзнанието.
Вещицата промълви нещо и тялото ми се завъртя, а след това падна по очи на земята. Ударът ми изкара въздуха. Наредени в кръг зелени отровни пламъци изскочиха от студените камъни.
Нещо нагорещено опари гърба ми. Стрелна се от рамо до рамо като комета, спусна се към кръста ми и отново запълзя нагоре. Магията на Сату ме държеше здраво, не ми позволяваше да мръдна. Болката бе неописуема, но преди мракът да ме погълне и спаси, вещицата свали магията. Когато мракът избледня, болката отново се появи.
Чак тогава осъзнах, че тя ме отваря, точно както бе обещала. Повдигна ми се. Чертаеше магически кръг върху мен.
„Трябва да си много, много смела.“
През мъглата, в която ме хвърли болката, проследих виещите се корени, покриващи пода на залата, които ме водеха към познатия глас. Край кръга от зелени пламъци, под ябълково дърво седеше майка ми.
— Мамо! — извиках тихо и протегнах ръка към нея. Но магията на Сату ме държеше здраво.
Очите на майка ми бяха по-тъмни, отколкото ги помнех, но със същата форма като моите. Те не ме изпускаха от поглед. Постави призрачния си пръст пред устните си, за да ме накара да млъкна. С последни сили кимнах, за да й покажа, че я виждам. Последната ми ясна мисъл беше за Матю.
След това нямаше нищо друго, освен болка и страх, както и неясен копнеж да затворя очи и да заспя завинаги.
Сигурно бяха минали много часове, преди Сату да ме захвърли ядосано през стаята. Гърбът ми пламтеше от магията й, а тя непрекъснато отваряше раната на ръката ми. В някакъв момент ме увеси с главата надолу за глезена, за да сломи съпротивата ми, и започна да ме дразни, че не мога да полетя и да избягам. Въпреки усилията си не успя да разгадае тайните ми.