Изрева гневно и ниските й обувки затракаха по каменните плочи. Започна да крачи напред-назад и да се опитва да измисли нови начини да ме измъчва. Надигнах се на лакът и се опитах да предвидя следващия й ход.
„Дръж се. Бъди смела.“ Майка ми все още седеше под ябълковото дърво, по лицето й блестяха сълзи. Спомних си как Изабо каза на Март, че имам повече кураж, отколкото е предполагала, как Матю ми прошепна „моето смело момиче“ в ухото. Събрах сили да се усмихна, не исках майка ми да плаче. Но усмивката ми само още повече разгневи Сату.
— Защо не използваш дарбата си, за да се защитиш? Знам, че можеш! — изрева тя. Скръсти ръце на гърдите си, след това ги разпери и започна да мърмори нещо. Свих се на кълбо около силната болка в корема. Това ми напомни за изкорменото тяло на баща ми, за извадените му вътрешности, които лежаха до трупа му.
„Това следва.“ Странно, но знанието ми донесе облекчение.
Следващите думи на Сату ме тласнаха по пода на порутената зала. Напразно протягах ръце над главата си в опит да намаля скоростта, с която се пързалях по неравните камъни и издадените коренища. Свих пръсти, сякаш можех да се пресегна до Оверн и да се хвана за Матю.
Трупът на майка ми бе изглеждал точно така в средата на магическия кръг в Нигерия. Издишах рязко и извиках.
„Даяна, послушай ме. Ще се почувстваш напълно сама.“ Майка ми говореше и като чух гласа й, отново се превърнах в дете. Седях на люлката, закачена на ябълковото дърво в задния двор на къщата ни в Кембридж в един далечен августовски следобед. Миришеше на окосена трева, на свежо и зелено, долавях и аромата на лилии от майка ми. „Можеш ли да продължиш да бъдеш смела, докато се чувстваш напълно сама? Би ли го направила заради мен?“
Но този път не усещах лекия августовски бриз по кожата си. Твърдият камък одра бузата ми, когато се опитах да кимна в отговор.
Сату ме преобърна и острите камъни се врязаха в гърба ми.
— Не искаме да правим това, сестро — каза тя със съжаление. — Но се налага. Когато забравиш Клермон, ще ме разбереш и ще ми простиш.
Изключено, помислих си. Ако той не те убие, духът ми ще те преследва до края на живота ти, след като си отида.
Сату прошепна няколко думи и ме вдигна във въздуха, за да ме изстреля с добре премерени тласъци извън залата и над стълбище, което се виеше надолу към дълбините на замъка. Повлече ме през древните подземия на сградата. Нещо шумолеше след мен и аз извих шия, за да видя какво.
Бяха призраци. Десетки призраци се носеха след нас в погребална процесия, лицата им бяха тъжни и уплашени. Въпреки огромните си способности, Сату не можеше да види мъртвите край нас, точно както не бе забелязала и майка ми.
Вещицата се опитваше да вдигне тежък дървен капак на пода. Затворих очи и се приготвих да полетя надолу. Но Сату ме сграбчи за косата и наведе лицето ми над тъмната дупка. Надигна се отровна миризма на смърт и призраците станаха неспокойни и започнаха да стенат.
— Знаеш ли какво е това, Даяна?
Свих се и поклатих глава, бях прекалено изтощена и уплашена, за да говоря.
— Това е шахта. — Призраците повториха думата. Дребна женица с набръчкано от възрастта лице заплака. — Шахтите са за хора, които трябва да бъдат забравени. Хвърлените в тях първо полудяват, а след това умират от глад, ако изобщо преживеят падането. Надолу е много дълбоко. Никой не може да излезе без помощ отгоре, а тази помощ никога не идва.
Призрак на млад мъж с голяма рана на гърдите кимна в знак на съгласие с думите на Сату. „Не падай, момиче“, каза той с тъжен глас.
— Но ние няма да те забравим. Отивам за подкрепление. Може да се инатиш пред една от вещиците от Паството, но не и пред всичките три. И с майка ти и баща ти така се оказа. — Тя ме хвана по-здраво и двете полетяхме двайсет метра надолу към дъното на шахтата. Цветът на каменните стени се сменяше колкото по-дълбоко се спускахме.
— Моля те — промълвих, когато тя ме пусна на пода. — Не ме оставяй тук. Нямам никакви тайни. Не знам как да използвам магическите си способности, нито как да взема отново ръкописа.
— Ти си дъщеря на Ребека Бишъп — изтъкна Сату. — Имаш магическа сила, усещам я. И ние ще се погрижим тя да се прояви. Ако майка ти бе оставена тук, тя просто щеше да излети. — Сату погледна в тъмнината над нас, след това към глезена ми. — Но ти не си дъщеря на майка си, нали? Не и когато става въпрос за важните неща.