Вещицата сви колене, вдигна ръце и се отблъсна с лекота от пода на шахтата. Издигна се във въздуха и се превърна в размазано синьо-бяло петно, после изчезна. Високо над мен се затвори дървен капак.
Матю никога нямаше да ме намери тук. Всяка следа от мен вече бе изчезнала, миризмата ми бе пръсната в четирите посоки на света. Единственият начин да изляза, освен Сату, Питър Нокс или някоя непозната вещица да ме измъкне, беше сама да измисля как.
Пренесох тежестта си върху единия крак, свих колене, вдигнах ръце и се отблъснах както бе направила Сату. Нищо не се случи. Затворих очи и се опитах да си спомня как се чувствах, когато танцувах в салона, надявах се, че това ще ме накара отново да полетя. Но така само се сетих отново за Матю и тайните, които той криеше от мен. Заплаках и когато застоялият въздух в шахтата напълни дробовете ми, така се закашлях, че паднах на колене.
Поспах малко, но ми беше трудно да не обръщам внимание на призраците, които започнаха да си бъбрят. Поне те ми носеха малко светлина в мрака. Всеки път, когато се местеха, във въздуха се появяваше светеща линия, която показваше посоката им на движение. Млада жена в мръсни дрипи седеше насреща ми, тананикаше си тихичко и се взираше в мен с празни очи. В средата на шахтата монах, рицар в пълни доспехи и мускетар надничаха в още по-дълбока дупка, от която се излъчваше такова усещане за загуба, че не смеех да я приближа. Монахът си мърмореше някаква заупокойна молитва под носа, а мускетарят непрекъснато бъркаше в ямата, сякаш търсеше нещо загубено.
Потъвах в забрава, губех битката със страха, болката и студа. Съсредоточих се и си спомних последните пасажи от „Aurora Consurgens“, които бях прочела. Повторих ги на глас, надявах се да ми помогнат да не загубя разсъдъка си.
— „Аз измислям стихиите и ги карам да живеят в хармония — промълвих през стиснатите си устни. — Аз правя влажното отново сухо, и сухото — влажно. Аз правя твърдото меко и смекчавам твърдото. Аз съм краят, затова моята любима е началото. Аз съдържам в себе си цялото сътворение и всичкото познание е скрито в мен.“
Нещо проблесна на близката стена. Още един призрак, дошъл да ме поздрави, но аз затворих очи, бях прекалено уморена и не ми пукаше. Продължих да рецитирам.
— „Кой ще се осмели да ме раздели от моята любима? Никой, защото нашата любов е категорична като смъртта.“
Майка ми ме прекъсна: „Няма ли да се опиташ да поспиш, малка вещице?“.
Зад затворените си клепачи видях таванската си стая в Мадисън. Беше само няколко дни преди последното пътуване на родителите ми до Африка. Бяха ме завели при Сара, тя трябваше да се грижи за мен, докато ги няма.
— Не ми се спи — отвърнах. Хленчех като капризно дете. Отворих очи. Призраците се скупчваха към блясъка в сянката вдясно от мен.
Там седеше майка ми, облегната на влажната каменна стена на шахтата. Беше разтворила ръце. Приближих се към нея и затаих дъх от страх да не изчезне. Тя се усмихна подканящо, тъмните й очи блестяха, защото се бяха налели със сълзи. Призрачните ръце и пръсти на майка ми се раздвижиха, когато се сгуших в познатото й тяло.
„Да ти разкажа ли приказка?“
— Твоите ръце видях, когато Сату ми правеше магия, нали?
Смехът, с който ми отговори, притъпи болката от студените камъни под мен.
„Ти беше много смела.“
— Толкова съм уморена — въздъхнах.
„Тогава е време за приказката. Имало едно време — започна тя — една малка вещица на име Даяна. Когато била много малка, нейната фея-кръстница я овързала в панделки във всички цветове на дъгата.“
Помнех тази приказка от детството си, тогава носех пижама в лилаво и розово и косата ми бе сплетена на две дълги плитки, стигащи до кръста ми. Спомени нахлуха в онези части на съзнанието ми, които стояха празни и неизползвани след смъртта на родителите ми.
— Защо феята кръстница я овързала така? — попитах с детски глас.
„Защото Даяна обичала да прави магии и била много добра в това. Но нейната кръстница знаела, че другите вещици ще завидят на способностите й. Когато си готова — казала й кръстницата, — ще махнеш тези панделки. Дотогава няма да можеш да летиш и да правиш заклинания.“
— Не е честно — протестирах, както обичат да правят седемгодишните. — Да накаже другите вещици, не мен.
„Няма нищо честно на този свят, нали?“, каза майка ми.