Поклатих мрачно глава.
„Колкото и да опитвала, Даяна не можела да свали панделките. С времето ги забравила. И се отучила да прави магии.“
— Никога няма да се отуча да правя магии — настоявах аз.
Майка ми се намръщи.
„Но точно така се случи“, прошепна ми тя нежно. Приказката й продължаваше. „Един ден, дълго след това, Даяна срещнала красив принц, който живеел в сенките между залеза на слънцето и изгрева на луната.“
Това бе любимата ми част. Спомени за други вечери нахлуха в ума ми. Понякога я питах за името му, друг път заявявах, че не ме интересува някакъв си глупав принц. Но най-вече се чудех защо някой ще иска да бъде с безполезна вещица.
„Принцът обичал Даяна, въпреки че тя не можела да лети. Той виждал панделките, с които била овързана, макар никой друг да не можел. Чудел се какво ли е предназначението им и какво ще се случи, ако вещицата ги махне. Но смятал, че ще е нелюбезно да ги споменава, защото тя може да се срамува от тях.“ Кимнах със седемгодишната си глава, впечатлена от загрижеността на принца, а главата ми на възрастна също се помръдна до каменната стена. „Обаче не спирал да се чуди защо една вещица ще отказва да лети, след като може.“
„Тогава — продължи майка ми и ме погали по косата, — в града дошли три вещици. Те също виждали панделките и подозирали, че Даяна е по-силна вещица от тях. Затова я отвели в мрачен замък. Но панделките не помръдвали, макар вещиците да ги дърпали с всички сили. Заключили я в тъмна стая с надеждата тя така да се уплаши, че сама да си свали панделките.“
— Даяна сама ли била?
„Напълно сама“, потвърди, майка ми.
— Тази приказка не ми харесва — оплаках се аз.
„Искаш ли да поспиш?“
Придърпах завивките си от детството, юрган на кръпки в ярки цветове, който Сара ми бе купила от магазин в Сиракюз преди да дойда, и се плъзнах на пода на шахтата. Майка ми ме зави и ме придърпа от камъните.
— Мамо?
„Да, Даяна?“
— Направих каквото ми каза. Опазих тайната от всички.
„Знам, че е било трудно.“
— Имаш ли тайни? — Представих си как тичам като сърна през полето, а майка ми ме гони.
„Разбира се“, каза тя, щракна с пръсти и аз се издигнах във въздуха и паднах в прегръдките й.
— Ще ми ги кажеш ли?
„Да.“ Устата й бе толкова близо до ухото ми, че дъхът й ме гъделичкаше. „Ти. Ти си най-голямата ми тайна.“
— Но аз съм тук! — извиках. Изтръгнах се от нея и хукнах към ябълковото дърво. — Как може да съм тайна, щом съм тук?
Майка ми сложи пръсти пред устните си и се усмихна.
„Магия.“
30.
— Къде е тя? — Матю хвърли ключовете от рейнджровъра на масата.
— Ще я намерим, Матю. — Изабо се опитваше да остане спокойна заради сина си, но вече бяха минали почти десет часа, откакто намериха нахапаната ябълка до засаден със седефчета участък в градината. Оттогава двамата претърсваха околностите, методично обхождаха участъците, които Матю бе очертал на картата.
Въпреки усилията им от Даяна нямаше и следа, не усещаха и миризмата й. Тя просто се бе изпарила във въздуха.
— Сигурно я е отвлякла вещица. — Матю прокара пръсти през косата си. — Казах й, че е в безопасност зад стените на замъка. Не съм и помислял, че вещиците ще се осмелят да влязат тук.
Майка му стисна устни. Фактът, че вещици са отвлекли Даяна, никак не я изненадваше.
Матю раздаваше заповеди като генерал на бойно поле.
— Пак ще излезем. Ще отида с колата до Бриуд. Изабо, мини през Обюсон и Лимузен. Март, ти остани тук, в случай че се върне или някой се обади с новини.
Изабо знаеше, че никой няма да се обади. Ако Даяна имаше достъп до телефон, вече да е позвънила. И макар че любимата стратегия на Матю бе да елиминира препятствията, докато достигне целта, това невинаги бе най-правилният начин за действие.
— Трябва да изчакаме, Матю.
— Да чакаме? — изръмжа той. — Какво?
— Болдуин. Той беше в Лондон, тръгнал е преди час.
— Как можа да му кажеш, Изабо? — Матю знаеше от опит, че по-големият му брат обичаше унищожението. В това най го биваше. През годините се бе занимавал с физическо, психологическо, а напоследък и с финансово унищожение, особено след като разбра, че да унищожиш стандарта на живот на хората е почти толкова вълнуващо, колкото да изравниш някое село със земята.
— Когато видях, че я няма в конюшните и в гората, почувствах, че е настъпил мигът. Болдуин се справя по-успешно от теб, Матю. Той може да намери всичко.