— Рицарите не се подчиняват на заповедите на лидера си заради объркана любовна история, Матю. Ние се бихме при Акра, помогнахме на еретиците албигойци да отблъснат атаките на северняците. Оцеляхме след гибелта на тамплиерите и английските попълзновения в Креси и Азенкур. Рицари на Лазар имаше на корабите, които се сражаваха срещу Отоманската империя при Лепанто и отказахме да продължим военните действия след края на Трийсетгодишната война. Целта на братството е да се грижи за оцеляването на вампирите в свят, доминиран от човешки същества.
— В началото защитавахме тези, които сами не можеха да се бранят, Болдуин. Героичната ни репутация е просто неочакван страничен продукт на тази мисия.
— Татко не биваше да ти предава управлението на ордена след смъртта си. Ти си воин и идеалист, не си пълководец. Нямаш кураж да взимаш трудни решения. — Думите на Болдуин към брат му бяха презрителни, но в очите му се четеше тревога.
— Даяна дойде при мен да поиска закрила от собствените си посестрими. Ще се погрижа да я получи. Ще я закрилям, както рицарите закриляха гражданите на Йерусалим, Германия и Окситания, когато имаха нужда.
— Никой няма да ти повярва, че не е на лична основа, както не повярваха и през 1944 година. Тогава ти каза „не“.
— Сбърках.
Болдуин бе шокиран.
Матю пое дълбоко дъх.
— В миналото бихме отвърнали незабавно на подобно посегателство и изобщо нямаше да се замисляме за последствията. Но страхът от разкриването на семейните тайни и нежеланието да предизвикам гнева на Паството ме спряха. Това само окуражи враговете ни да ударят отново нашето семейство и аз няма да повторя тази грешка, когато Даяна е в опасност. Вещиците няма да се спрат пред нищо, за да разгадаят нейната дарба. Те нахлуха в дома ни и отвлякоха един от нас. Това е по-лошо от стореното с Филип. За вещиците той бе просто един вампир. Но с отвличането на Даяна отидоха прекалено далеч.
Болдуин обмисляше думите на брат си, а вълнението на Матю ставаше все по-силно.
— Даяна. — Изабо върна Болдуин към актуалната тема.
Той кимна веднъж.
— Благодаря — каза Матю. — Вещица я е грабнала от градината. Всички следи за посоката, в която са отлетели, вече бяха изчезнали, когато открихме, че я няма. — Той извади намачкана карта от джоба си. — Ето тук трябва да претърсим.
Болдуин разгледа териториите, които Изабо и брат му вече бяха проверили, и огромните участъци, които оставаха.
— И сте претърсили всичко това, откакто тя изчезна?
Матю кимна.
— Разбира се.
Болдуин не можеше да скрие раздразнението си.
— Матю, няма ли да се научиш да мислиш, преди да действаш? Покажи ми градината.
Двамата излязоха навън и оставиха Март и Изабо вътре, за да не може тяхната миризма да заглуши слабите следи, останали от Даяна. Когато затвориха вратата след себе си, Изабо започна да трепери от главата до петите.
— Това вече е прекалено, Март. Ако са я наранили…
— С теб винаги сме знаели, че такъв ден ще настъпи. — Икономката постави състрадателно ръка на рамото на господарката си, след това отиде в кухнята, като остави Изабо да седи тъжна край изгасналата камина.
В градината Болдуин насочи свръхестественото си зрение към земята, където край седефчетата лежеше нахапаната ябълка. Изабо мъдро бе настояла да оставят плода там, където го бяха намерили. Местонахождението му помагаше на Болдуин да види това, което брат му не успяваше. Стеблата на седефчетата бяха огънати и водеха към друг участък, обрасъл със стъпкани билки, после към друг.
— В каква посока е духал вятърът? — Болдуин вече бе заинтригуван.
— От запад — отвърна Матю, като се опитваше да схване логиката на брат си. Но се отказа и въздъхна притеснено. — Губим прекалено много време. Трябва да се разделим. Така ще прегледаме по-голяма територия. Отново ще мина през пещерите.
— Тя не е в пещера — каза Болдуин, изправи се и изтри миризмата на билките от ръцете си. — Вампирите обичат пещерите, но не и вещиците. Освен това са отлетели на юг.
— На юг ли? Там няма нищо.
— Вече не — съгласи се Болдуин. — Но трябва да е имало нещо, иначе вещицата нямаше да тръгне в тази посока. Ще питаме Изабо.
Една от причините за дълголетието на семейство Дьо Клермон бе, че всеки негов член проявяваше различни качества във време на криза. Филип бе лидерът, харизматична фигура, която можеше да убеди вампири и хора, а понякога и демони, да се бият за обща кауза. Брат им Юг бе дипломатът, който караше воюващи страни да сядат на масата за преговори и да решават и най-жестоките конфликти. Годфроа, най-младият от синовете на Филип, беше тяхната съвест, показваше им моралните измерения на всяко решение. Болдуин владееше бойните стратегии, острият му ум бързо анализираше всеки план и откриваше грешките и слабостите му. Луиза вършеше работа като примамка или като шпионин, в зависимост от ситуацията.