— Остави ме — изръмжа Матю, оголи зъби и се опита да се изтръгне от хватката на брат си. Болдуин обаче го стисна още по-силно за ръката.
— Мисли — нареди му той. — Така ще стане по-бързо, обещавам ти.
Матю прехвърли в ума си плана на замъка. Започна с входа, обходи стаите нагоре, премина през кулата, покоите, залата за аудиенции, голямата зала. След това си представи кухните, мазето и подземията. И обърна пълен с ужас поглед към брат си.
— Шахтата. — Тръгна към кухните.
Физиономията на Болдуин замръзна.
— Dieu — прошепна той, докато гледаше отдалечаващия се гръб на брат си. Какво толкова имаше в тази вещица, че собствените й посестрими я бяха хвърлили в двайсетметрова дупка?
И щом беше толкова ценна, този, който я е спуснал в шахтата, щеше да се върне.
Болдуин хукна след Матю с надеждата, че не е прекалено късно да го спре да предаде в ръцете на вещиците не един, а двама заложници.
31.
„Даяна, време е да се събудиш.“ Гласът на майка ми беше тих, но настоятелен.
Бях прекалено изтощена, за да й отговоря. Придърпах юргана на ярки цветни кръпки над главата си с надеждата, че така ще се скрия от нея. Свих се на кълбо и се зачудих защо цялото ми тяло така силно ме боли.
„Събуждай се, сънливке.“ Едрите пръсти на баща ми сграбчиха завивката. Прилив на радост моментално заглуши болката. Той се престори, че е мечка, и изръмжа. Аз изпищях доволно, стиснах още по-силно юргана и се засмях, но когато той дръпна завивката, студеният въздух ме погълна.
Нещо не беше наред. Отворих едно око, като очаквах да видя ярките плакати и плюшените играчки, с които бе пълна стаята ми в Кембридж. Но моята стая нямаше сиви влажни стени.
Баща ми се усмихваше и очите му блестяха. Както винаги косата му бе рошава, а яката му бе изкривена. Но въпреки това го обичах и се опитах да го прегърна през врата, ала ръцете не ме слушаха. Той ме придърпа внимателно към себе си и ефирното му тяло ме обви като щит.
„Я кого виждам, госпожица Бишъп.“ Винаги казваше това, когато се промъквах в кабинета му вкъщи или слизах на долния етаж късно вечер за още една приказка за лека нощ.
— Толкова съм уморена. — Въпреки че ризата му бе прозрачна, тя някак си бе попила мирис на цигарен дим и на шоколадовите бонбони с карамел, които той винаги държеше в джоба си.
„Знам — каза баща ми и очите му престанаха да блестят. — Но повече не можеш да спиш.“
„Трябва да се събудиш.“ Ръцете на майка ми ме докоснаха и се опитаха да ме изтръгнат от прегръдките на баща ми.
— Първо ми разкажи края на приказката — помолих — и пропусни лошото.
„Така не става.“ Майка ми поклати глава и баща ми ме предаде в ръцете й с тъжно изражение.
— Не ми е добре. — Детският ми глас настояваше за специално отношение.
Въздишката на майка ми отекна в каменните стени.
„Не мога да пропусна лошото. Трябва да се изправиш лице в лице с него. Ще се справиш ли, малка вещице?“
Замислих се над това, което се искаше от мен, после кимнах.
„Докъде бяхме стигнали?“ — попита майка ми и седна до призрачния монах в средата на шахтата. Той изглеждаше шокиран и се премести на няколко сантиметра от нея. Баща ми скри усмивката си с длан и погледна майка ми по същия начин, по който аз гледах Матю.
„Спомних си — каза тя. — Даяна била заключена в тъмна стая съвсем сама. Седяла там часове наред и се чудела как да излезе. Тогава чула почукване по прозореца. Бил принцът. «Вещиците ме затвориха тук!», извикала Даяна. Принцът се опитал да счупи прозореца, но той бил направен от омагьосано стъкло и дори не се пукнал. Тогава принцът се втурнал към вратата, но тя била здраво залостена с омагьосана ключалка. Той заблъскал касата, но дървото било прекалено дебело и не се помествало.“
— Принцът не бил ли силен? — попитах аз, леко разочарована, че не успял да се справи със задачата.
„Много силен — каза тържествено майка ми. — Но не бил магьосник. Затова Даяна се огледала за нещо друго, което да опита принцът. Забелязала малка дупчица в покрива. Била колкото вещица като нея да се измъкне. И казала на принца да полети и да я повдигне. Но принцът не можел да лети.“
— Защото не бил магьосник — повторих аз. Монахът се кръстеше всеки път, когато чуеше да се споменава магия или магьосник.
„Точно така — потвърди майка ми. — Но Даяна си спомнила, че някога можела да лети. Погледнала надолу и видяла края на сребърна панделка. Тя била овързана здраво около нея, но когато дръпнала края й, панделката се развързала. Даяна я хвърлила високо над главата си. След това не й оставало нищо друго, освен да я последва към небето. Когато се приближила до дупката в покрива, тя събрала ръцете си, протегнала ги и излязла в нощния въздух. «Знаех си, че ще успееш», казал принцът.“