Матю хукна още по-бързо. Носеше ме към хеликоптера, кацнал на невероятно място — на черен път пред замъка. Обгърна ме закрилнически и скочи през отворената врата на вертолета. Брат му го последва. Зелените светлинки от кабината се отразяваха в яркочервената му коса.
Стъпалото ми се отърка в бедрото на Болдуин, когато той седна и ме погледна едновременно с омраза и любопитство. Лицето му ми се стори познато от виденията, които ми се бяха явили в кабинета на Матю: първо в отблясъците на доспехите и после когато докоснах печатите на Рицарите на Лазар.
— Мислех, че си мъртъв. — Свих се в Матю.
Очите на Болдуин се ококориха.
— Тръгвай! — извика той на пилота и полетяхме в небето.
Спомените за Сату се върнаха и затреперих още по-силно.
— Тя е в шок — отбеляза Матю. — Това чудо не може ли да лети по-бързо, Болдуин?
— Упои я — отвърна нервно Болдуин.
— Нямам успокоително в себе си.
— Аз имам. — Очите на брат му светнаха. — Искаш ли аз да го направя?
Матю ме погледна и се опита да се усмихне. Започнах да треперя по-малко, но всеки път, когато хеликоптерът се издигаше и спускаше заради вятъра, си спомнях за Сату.
— За бога, Матю, тя е ужасена — каза гневно Болдуин. — Просто го направи.
Матю прехапа устни, докато на тях не се появи капка кръв. Наведе се да ме целуне.
— Не. — Отдръпнах се далеч от устните му. — Знам какво правиш. Сату ми каза. Опитваш се да ме опитомиш с кръвта си.
— Ти си в шок, Даяна. Нямам друго. Нека ти помогна. — На лицето му бе изписана болка. Протегнах се и взех капката кръв от устните му.
— Не, аз ще го направя. — Нямаше да позволя на вещиците да клюкарстват, че Матю се опитва да ме зароби. Изсмуках солената течност от безчувствения си пръст.
Следващото, което си спомнях, бе студеният въздух по бузите ми и билките на Март. Бяхме в градината на Сет-Тур. Ръцете на Матю бяха под гърба ми, който ужасно ме болеше, а главата ми — подпряна на рамото му. Размърдах се и се огледах.
— У дома сме — прошепна той, без да спира да крачи към светлините на замъка.
— Изабо и Март — прошепнах, като се опитах да вдигна глава. — Те добре ли са?
— Напълно — отвърна Матю и ме притисна към себе си.
Минахме по коридора край кухнята, който бе ярко осветен. Очите ме заболяха и аз се извърнах, докато болката премине. Едното ми око ми се струваше по-малко от другото, затова присвих по-голямото, за да ги изравня. В дъното на коридора изникна група вампири. Болдуин изглеждаше любопитен, Изабо — бясна, а Март — мрачна и разтревожена. Изабо направи крачка напред, а Матю изръмжа.
— Матю — поде тя търпеливо, а изпълнените и с майчинска загриженост очи не се откъсваха от мен, — трябва да се обадиш на семейството й. Къде ти е телефонът?
Той протегна ръце. Почувствах главата си прекалено тежка, за да се задържи само на шията ми. Беше ми по-лесно, когато я бях облегнала на рамото на Матю.
— Сигурно е в джоба му, но няма да остави вещицата, за да го извади. Нито ще те пусне достатъчно близо, за да го вземеш. — Болдуин подаде на Изабо собствения си телефон. — Използвай този.
Погледът на Болдуин се разходи по раненото ми тяло толкова съсредоточено, че сякаш поставяше и вдигаше торби с лед от мен.
— Прилича на човек, току-що излязъл от битка. — В гласа му усетих неохотно възхищение.
Март каза нещо на окситански и братът на Матю кимна.
— Oc — каза той и ме погледна одобрително.
— Не сега, Болдуин — изломоти Матю.
— Номерът, Матю — обади се строго Изабо. Той го изрецитира и майка му набра цифрите.
— Добре съм — изхриптях дрезгаво, когато Сара вдигна. — Дай на мен, Матю.
— Не, обажда се Изабо дьо Клермон. Даяна е при нас.
После замълча, а погледът й се плъзгаше като ледена висулка по мен.
— Ранена е, но е вън от опасност. Въпреки това Матю трябва да я заведе вкъщи. При вас.
— Не. Тя ще ме последва. Сату не бива да се доближава до Сара и Ем — изграчих и се помъчих да се освободя.
— Матю — намеси се Болдуин, — остави Март да погрижи за нея или й затвори устата.
— Не се бъркай, Болдуин — сопна му се Матю. Хладните му устни се допряха до бузата ми и пулсът ми се забави. Гласът му се сниши до шепот. — Няма да правим нищо, което ти не искаш.