— Дори Сату не може да ме накара да размисля. А тя се опита. Майка ми беше толкова сигурна, когато ми каза, че ти си човекът, когото съм чакала. Точно тогава успях да полетя. — Всъщност не беше точно така. Майка ми каза, че това е мъжът, когото ние сме чакали. Но тъй като не го разбирах, го премълчах.
— Сигурна ли си? — Матю вдигна брадичката ми и ме погледна в очите.
— Напълно.
Част от болката се изпари от лицето му. Наведе се и ме целуна, след това се отдръпна.
— Устните са единствените части от тялото ми, които не ме болят. — Имах нужда от напомняне, че на този свят живеят същества, които могат да ме докосват и без да ме нараняват.
Той притисна нежно устни към моите, дъхът му ухаеше на карамфил и подправки. Така прогони спомените ми от Ла Пиер и за няколко секунди успях да затворя очи и да се отпусна. Но спешната нужда да разбера какво ще се случи занапред, ме върна обратно нащрек.
— Е… сега какво? — попитах отново.
— Изабо е права. Трябва да отидем при твоето семейство. Вампирите не могат да ти помогнат да преоткриеш магическите си способности, а вещиците няма да спрат да те преследват.
— Кога? — След Ла Пиер бях готова да правя каквото ми каже.
Матю потрепна леко, очевидно изненадан от бързото ми съгласие.
— Заедно с Болдуин ще отлетим с хеликоптера до Лион. Самолетът му е зареден с гориво и готов за излитане. Сату и другите вещици от Паството няма да се върнат веднага, но със сигурност ще го направят — каза той мрачно.
— А дали Изабо и Март ще са в безопасност в Сет-Тур без теб?
Матю се засмя.
— Набърквали са се в много по-страшни битки през вековете. Глутница вампири и няколко любопитни вещици едва ли ще ги притеснят. Но трябва да се погрижа за нещо, преди да тръгнем. Ще успееш ли да си починеш, ако оставя Март при теб?
— Ще си събера багажа.
— Март ще го направи. Изабо ще помогне също, ако й позволиш.
Кимнах. Мисълта, че Изабо ще се върне в стаята, ми се стори странно успокояваща.
Матю подреди отново възглавниците. Повика тихо Март и Изабо и посочи на кучетата стълбите. Те застанаха там като статуите на лъвовете пред Нюйоркската обществена библиотека.
Двете жени се движеха тихо из спалнята, безшумните им стъпки и кратките разговори създадоха успокояващ фонов шум, който най-накрая ме приспа. Когато се събудих няколко часа по-късно, старият ми платнен сак беше готов и ме чакаше до камината, а Март се бе надвесила над него и пъхаше вътре метална кутия.
— Какво е това? — попитах и разтърках сънените си очи.
— Чаят ти. По една чаша всеки ден. Нали помниш?
— Да, Март. — Главата ми се отпусна отново на възглавниците. — Благодаря за всичко.
Грубата й ръка ме погали по челото.
— Той те обича. Нали го знаеш? — Гласът й бе дрезгав, както обикновено.
— Знам, Март. И аз го обичам.
Хектор и Фалън извърнаха глави. Вниманието им бе привлечено от шум по стълбите, но прекалено тих, за да мога да го чуя. Появи се тъмният силует на Матю. Приближи се до дивана, огледа ме и кимна одобрително, след като ми премери пулса. После ме вдигна на ръце, сякаш бях лека като перце. Морфинът се погрижи да усетя само лек натиск по гърба, докато ме носеше надолу по стълбите. Хектор и Фалън вървяха накрая на малката ни процесия.
Кабинетът му бе осветен само от огъня в камината, който караше книгите и предметите да хвърлят дълги сенки. Очите на Матю се стрелнаха към дървената играчка на полицата и той тихо се сбогува с Лукас и Бланка.
— Ще се върнем при първа възможност — обещах му.
Той се усмихна, но очите му останаха тъжни.
Болдуин ни чакаше в коридора. Хектор и Фалън се въртяха в краката на Матю и не позволяваха на никого да се приближи. Той им даде знак да се отдръпнат, за да може Изабо да дойде при него.
Тя постави хладните си ръце върху раменете ми.
— Бъде смела, дъще, но слушай Матю — заръча ми тя и ме целуна по двете бузи.
— Толкова съжалявам, че докарах толкова неприятности на дома ти.
— Hein, този дом е виждал и по-лоши неща — отвърна тя, преди да се обърне към Болдуин.
— Обади се, ако имаш нужда от нещо, Изабо. — Големият й син прилепи устните си към страните й.
— Разбира се, Болдуин. Лек полет — промълви тя, докато той излизаше.
— В кабинета на татко има седем писма — каза й Матю, когато брат му вече бе навън. Говореше тихо и много бързо. — Ален ще дойде да ги вземе. Той знае какво да прави. — Изабо кимна и очите й светнаха.