— Значи всичко започва отново — прошепна тя. — Баща ти би се гордял с теб, Матю. — Докосна го по ръката и взе багажа му.
Тръгнахме в редица — вампири, кучета и вещица — през поляните на замъка. Перките на хеликоптера се задвижиха бавно, когато се приближихме. Матю ме хвана през кръста и ме качи в кабината, след това ме последва.
Отлепихме се от земята и само след миг вече се бяхме издигнали над осветените стени на замъка. След това се отправихме на изток, където в мрака на предутринното небе блещукаха светлините на Лион.
32.
По целия път до летището държах очите си здраво затворени. Щеше да мине много време, преди отново да летя, без да мисля за Сату.
В Лион всичко се случи с шеметна скорост и много ефективно. Очевидно Матю бе уредил нещата от Сет-Тур и бе информирал властите, че самолетът се използва за медицински цели. След като си показа документите и персоналът на летището огледа хубаво лицето ми, въпреки протестите ми ме преместиха в инвалидна количка и ме добутаха до самолета. Зад мен вървеше имиграционен служител и удряше печати на паспорта ми. Болдуин крачеше най-отпред и хората бързо се отдръпваха от пътя му.
Самолетът на семейство Дьо Клермон бе обзаведен като луксозна яхта, с кресла, които се разгъваха и се превръщаха в легла, тапицирани кътове с маси и малка галерия, в която ни очакваше униформен стюард, за да ни сервира червено вино и охладена минерална вода. Матю ме настани в едно от разгъваемите кресла и ме обгради с възглавници, за да намали натиска върху гърба ми. После седна до мен. Болдуин окупира масата, която бе достатъчно голяма за провеждане на фирмено заседание. Пръсна по нея книжата си, включи два компютъра и започна неспирно да говори по телефона.
След като излетяхме, Матю ми нареди да спя. Не ми се спеше, но той ме заплаши, че пак ще ми даде морфин. Все още преговаряхме, когато телефонът в джоба му иззвъня.
— Маркъс — каза той, като погледна екранчето. Болдуин вдигна глава от масата.
Матю натисна зеления бутон.
— Здрасти, Маркъс. В самолета съм и летя за Ню Йорк с Даяна и Болдуин. — Говореше бързо, без да даде възможност на сина си да вметне и дума. Младежът едва ли успя да каже и две изречения, преди връзката да бъде прекъсната.
Почти веднага щом Матю натисна червения бутон, на дисплея му се появи текст. Сигурно есемесите бяха манна небесна за вечно нуждаещите се от усамотение вампири. Той отговори на съобщението, пръстът му летеше по клавишите. Екранчето угасна и той ми се усмихна напрегнато.
— Всичко наред ли е? — попитах кротко, като си давах сметка, че цялата история ще трябва да почака, докато се отдалечим от Болдуин.
— Да. Просто се интересуваше къде сме. — Това ми се стори съмнително, като се имаше предвид колко е часът.
Приспа ми се и вече нямаше нужда Матю да ме убеждава да си почивам.
— Благодаря ти, че ме намери — промълвих и затворих очи.
Той само наведе глава и я положи безмълвно на рамото ми.
Събудих се чак след като кацнахме на „Ла Гуардия“, на пистата за частни самолети. Пристигнахме точно там, а не на по-натовареното летище в другия край на града, което бе още един пример за ефективността и практичността на вампирите. Документите на Матю отново подействаха като магия и служителят се разбърза да ни услужи. След като преминахме митническа имиграционна проверка, Болдуин ни огледа. Аз седях в инвалидната количка, а брат му мрачно се бе изправил зад мен.
— И двамата изглеждате ужасно — установи той.
— Ta gueule — отвърна Матю с фалшива усмивка и отровен глас. Дори и с моя ограничен френски знаех, че това не е нещо, което можеш да си позволиш да кажеш пред майка си.
Болдуин широко се усмихна.
— Така е по-добре, Матю. Радвам се, че ти е останала борбеност. Ще ти трябва. — Погледна си часовника, който излъчваше мъжественост също като притежателя си, беше от онези, които носеха водолазите и пилотите на бойни самолети. Имаше много циферблати и можеше да оцелее при отрицателна гравитация. — След няколко часа имам среща, но преди това ми се ще да ти дам няколко съвета.
— Аз ще се погрижа за всичко, Болдуин — каза Матю с опасно мазен глас.
— Не, няма. Пък и не говорех на теб. — Болдуин клекна, сви огромното си тяло и впи откровените си светлокафяви очи в моите. — Знаеш ли какво е гамбит, Даяна?