— Сигурен съм, че може да се уреди — каза той със свъсени вежди. — Междувременно спри да се преструваш, че нищо не се е случило. Не успяваш да ме заблудиш, няма да го постигнеш и с лелите си.
Остави ме в колата, докато пренасяше багажа до пътната врата. Оказа се доста — две компютърни чанти, нещастният ми платнен сак от „Йейл“ и елегантен кожен куфар, който бе като изваден от викторианската епоха. Освен това носехме и лекарската чанта на Матю, дългото му сиво палто, моята нова ярка пухенка и касета вино. Умен ход от страна на Матю. Сара си падаше по по-твърди питиета, а Ем беше въздържателка.
Той се върна и ме изнесе от колата. Остави ме на прага и аз пренесох тежестта на десния си крак. И двамата застанахме пред червената врата от осемнайсети век. Тя бе обградена от малки прозорчета, които откриваха гледка към антрето. Всяка лампа в къщата светеше и ни приветстваше.
— Помирисвам кафе — въздъхна той и ми се усмихна.
— Значи са станали. — Отворих вратата с едно докосване. — Отключено, както винаги. — Преди да съм се отказала, пристъпих предпазливо вътре. — Ем? Сара?
На колоната на стълбището висеше бележка, написана с решителния почерк на леля ми.
„Навън сме. Решихме, че ще искате първо да останете насаме с къщата. Не бързайте. Матю може да се настани в старата стая на Ем. Твоята стая те очаква.“
Имаше и послепис със закръгления почерк на Ем:
„Ако искате, можете да ползвате стаята на родителите ти.“
Очите ми се плъзнаха по вратите в коридора. Всички бяха отворени и горе не се чуваше шум. Дори вратите на шкафовете в килера бяха тихи, а не се въртяха на пантите си.
— Това е добър знак.
— Кое? Че не са в къщата ли? — Матю ме погледна объркано.
— Не, тишината. Къщата е прословута с това, че не се държи добре с нови хора.
— Къщата е обсебена? — Матю се огледа с интерес.
— Ние сме вещици, разбира се, че къщата е обсебена. Но не е само това. Тя е… жива. Има собствено отношение към гостите и колкото повече членове на семейство Бишъп се съберат в нея, толкова по-зле се държи. Затова Ем и Сара са излезли.
Пред периферното ми зрение се мерна фосфоресциращо петно. Отдавна починалата ми баба, която не познавах приживе, седеше до огнището в кухнята в непознат люлеещ се стол. Изглеждаше млада и красива като на сватбената си снимка, която висеше на горния етаж. Тя се усмихна и ъгълчетата на моите устни също се повдигнаха в отговор.
— Бабо? — произнесох внимателно.
„Хубавец е, нали?“ — подхвърли тя и ми намигна. Гласът й бе като шумолене на восъчна хартия.
Още една глава надникна през вратата.
„И аз така мисля — съгласи се другият призрак. — Обаче би трябвало да е мъртъв.“
Баба ми кимна.
„Сигурно, Елизабет, но той е такъв, какъвто е. Ще свикнем с него.“
Матю се взираше към кухнята.
— Там има някой — каза той озадачен. — Почти надушвам миризма и чувам слаби звуци. Но не виждам нищо.
— Призраци. — Спомних си за подземието на замъка и се огледах за майка ми и баща ми.
„О, те не са тук“, отбеляза тъжно баба ми.
Разочарована, отклоних вниманието си от мъртвото си семейство и го насочих към безсмъртния си съпруг.
— Да се качим горе да занесем багажа. Така къщата ще има възможност да те опознае.
Преди да направим и една крачка, катраненочерна топка козина се изстреля от вътрешността на къщата със смразяващо мяучене. Спря рязко на двайсетина сантиметра от мен и се превърна в съскаща котка. Изви гръб и отново измяука.
— Радвам се да те видя, Табита. — Котката на Сара не можеше да ме понася и чувствата ни бяха взаимни.
Табита снижи гръб и тръгна към Матю.
— По принцип вампирите предпочитат кучета — рече той, когато Табита се заумилква в краката му.
Табита усети безпогрешно дискомфорта на Матю и бе твърдо решена да промени мнението му за котките. Побутна глезена му с глава и силно измърка.
— Да му се не види — изсумтях. За Табита това бе необичайна демонстрация на харесване. — Това е наистина най-перверзната котка в историята на света.
Табита ми просъска и продължи да се гали в глезените на Матю.
— Не й обръщай внимание — препоръчах му и поех нагоре по стълбите. Матю взе багажа и ме последва.