— Надявах се, че вещерският огън е рецесивен ген — призна Матю. — Разкажи ми за Стивън Проктър. — Доскоро заповедническият му тон ми се струваше наследство от миналото му на воин. Но сега, когато вече знаех за Рицарите на Лазар, разбирах, че е и част от настоящето му.
Сара не бе свикнала да й се говори така и настръхна.
— Стивън беше потаен. Не демонстрираше способностите си.
— Нищо чудно, че вещиците са го отворили, за да ги търсят.
Стиснах очи, за да прогоня гледката на трупа на баща ми, разпорен от гърлото до слабините. Така вещиците са търсили способностите му. За малко да ме постигне неговата съдба.
Матю пристъпи от крак на крак в коридора и къщата запротестира срещу промяната на центъра на тежестта.
— Той е бил опитен магьосник, но не е могъл да се мери с тях. Даяна може да е наследила неговите способности, както и тези на Ребека. Бог да й е на помощ. Но тя няма техните познания, а без тях е безпомощна. Превръща се в мишена.
Продължих най-безсрамно да подслушвам.
— Тя не е радиоприемник, Матю — каза отбранително Сара. — Не са ни я доставили с комплект батерии и инструкции за ползване. Направихме каквото можахме. Тя се промени, след като убиха Ребека и Стивън, затвори се в себе си и никой не можеше да стигне до нея. Какво можехме да сторим? Да я принудим да признае коя е, след като тя бе твърдо решена да го отрича?
— Не знам. — Матю все още беше раздразнен и си личеше по гласа му. — Но не трябваше да я оставяте така. Тази вещица я държа в плен повече от дванайсет часа.
— Ще я научим на това, което трябва да знае.
— За нейно добро ще е, ако не се бавите много.
— Обучението трае цял живот — сопна му се Сара. — Магията не е макраме. Отнема време.
— Но го нямаме — просъска Матю. Скърцането на дюшемето ми подсказа, че леля инстинктивно е отстъпила назад. — Паството си поигра на котка и мишка с нас, но по знака на гърба й разбирам, че играта е приключила.
— Как си позволяваш да наричаш случилото се с племенницата ми игра? — повиши глас Сара.
— Шшт — изшътка Ем. — Ще я събудиш.
— Какво може да ни помогне да разберем как е омагьосана Даяна, Емили? — Матю вече шепнеше. — Можеш ли да си спомниш нещо от времето, преди Ребека и Стивън да заминат за Африка? Някакви дребни подробности, за какво са се тревожели?
Омагьосана.
Думата отекна в ума ми, докато бавно се изправях. Омагьосването бе запазено за екстремни обстоятелства — животозастрашаваща опасност, лудост, чисто неконтролируемо зло. Вещиците можеха да те накажат дори само заради заплахата да го направиш.
Омагьосана?
Докато се изправя на крака, Матю вече беше до мен. Беше се смръщил.
— От какво имаш нужда?
— Искам да говоря с Ем. — Пръстите на ръцете ми изтръпваха и посиняваха. Същото се случваше и с пръстите на краката ми, които изскачаха от превръзката, обездвижваща глезена. Докато минавах покрай Матю, бинтът закачи стар пирон на пода.
Сара и Ем ме чакаха на стълбищната площадка с тревожни лица.
— Какво ми има? — попитах направо.
Емили се гушна в Сара.
— Нищо ти няма.
— Казахте, че съм омагьосана. Че собствената ми майка го е направила. — Бях чудовище. Това бе единственото възможно обяснение.
Емили прочете мислите ми.
— Не си чудовище, скъпа. Ребека го направи, защото се страхуваше за теб.
— Страхувала се е от мен, имаш предвид. — Посинелите ми пръсти наистина можеха да ужасят човек. Опитах се да ги скрия, но не исках да прогоря ризата на Матю, затова ги поставих върху старото дървено перило, рискувайки да подпаля цялата съща.
„Внимавай с килима, момиче!“ От килера надничаше призрак на висока жена и сочеше към килима. Вдигнах леко пръстите на краката си.
— Никой не се страхува от теб. — Леденият поглед на Матю се бе впил в гърба ми и ме караше да се обърна към него.
— Напротив. — Посочих с искрящ пръст лелите ми, без да ги изпускам от очи.
„Аз също“, призна друг мъртъв член на семейство Бишъп, момче в тийнейджърска възраст с издадени напред зъби. В ръцете му имаше ведро с плодове, носеше скъсани панталони.
Лелите ми отстъпиха назад, когато аз продължих да ги гледам унищожително.