— Имаш право да си объркана и уплашена. — Матю се приближи и застана точно зад гърба ми. Повя вятър и усетих снежното докосване на погледа му по бедрата си. — Вещерският вятър този път се появи, защото се чувстваш в капан. — Пристъпи още една крачка към мен и вихърът около глезените ми се усили. — Видя ли?
Да, това е по-скоро объркване и страх, отколкото гняв. Забравих за омагьосването и се обърнах да го попитам какви други теории има. Цветът на пръстите ми вече се нормализираше и пукането престана.
— Трябва да се опиташ да разбереш — умоляваше ме Ем. — Ребека и Стивън заминаха за Африка, за да те защитят. Омагьосаха те по същата причина. Искаха само да си в безопасност.
Къщата простена и затаи дъх. Старите й дървени стави изпукаха.
В тялото ми се разля студ отвътре навън.
— Аз ли съм виновна за смъртта им? Заминаха за Африка и някой ги уби заради мен? — погледнах Матю ужасена.
Без да дочакам отговор, тръгнах сляпо към стълбището, забравила за болката в глезена. Исках само да избягам.
— Не, Сара. Пусни я — нареди строго Матю.
Къщата отвори вратите си пред мен и ги затръшна зад гърба ми. Минах по главния коридор, през трапезарията, всекидневната и влязох в кухнята. Намъкнах върху босите си крака градинарските ботуши на Сара. Гумената им повърхност беше хладна и гладка. Излязох навън и направих това, което винаги правех, когато исках да се спася от семейството — влязох в гората.
Не забавих ход, докато не отминах хилавите ябълкови дървета и не се озовах в сенките на старите дъбове и кленове. Останах без дъх и цялата треперех от изтощение и шок. Бях в подножието на огромно дърво, което беше като че ли толкова широко, колкото и високо. Ниските му клони стигаха почти до земята и червеникавите листа с лилави оттенъци изпъкваха на фона на тъмната кора.
През детските и юношеските си години изливах разбитото си сърце и се оплаквах от самотата си пред този дънер. Поколения от семейство Бишъп бяха намирали същата утеха тук и бяха изсекли инициалите си в ствола. Моите бяха изрязани с ножче точно до буквите РБ, които майка ми бе оставила преди мен. Прокарах пръста си по тях, после се свих на кълбо до дървото и започнах да се люлея като дете.
Усетих хладно докосване по косата си, преди синята пухенка да се озове върху раменете ми. Едрата фигура на Матю се надвеси над мен и гърбът му се опря в кората на дървото.
— Казаха ли ти какво ми е? — Гласът ми бе приглушен.
— Нищо ти няма, мила моя.
— Имаш много да учиш за вещиците. — Подпрях брадичка на коленете си, но все още не се осмелявах да го погледна. — Вещиците никога не омагьосват някого без много основателна причина.
Матю мълчеше. Хвърлих му кос поглед. С ъгълчето на окото си видях краката му — единият бе опънат напред, а другият свит. Зърнах и дългата му бледа ръка, която висеше от коляното му.
— Родителите ти са имали много основателна причина. Те са искали да запазят живота на дъщеря си. — Говореше тихо и равно, но вътре в него клокочеха силни емоции. — И аз бих направил същото.
— Знаеше ли, че съм омагьосана? — Беше ми невъзможно да скрия укорителния си тон.
— Март и Изабо се досетиха. Казаха ми го точно преди да тръгнем за Ла Пиер. Емили потвърди подозренията им. Нямах възможност да ти го кажа.
— Как е могла Ем да го скрие от мен? — Почувствах се сама и предадена, точно както когато Сату ми каза какво е извършил Матю.
— Трябва да простиш на родителите си и на Емили. Те са направили това, което са мислили, че е най-добро за теб.
— Не разбираш, Матю — възразих и поклатих инатливо глава. — Собствената ми майка ми е вързала ръцете и е заминала за Африка, сякаш съм някакво опасно зло, обезумяло същество, на което не може да се има доверие.
— Родителите ти са се страхували от Паството.
— Това са глупости. — Пръстите ми изтръпнаха и аз отблъснах усещането към лактите си. Опитвах се да овладея гнева си. — Проклетото Паство не е всичко на този свят, Матю.
— Не, но това е. Не е нужно да си вещица, за да го разбереш.
Изведнъж без предупреждение пред мен се появи моята бяла маса. По повърхността й бяха пръснати минали и настоящи събития. Парчетата на пъзела започнаха да се подреждат сами: майка ми ме гони, докато аз пляскам с ръце и летя над линолеума в кухнята ни в Кембридж, баща ми крещи на Питър Нокс в кабинета си у дома, приказка за лека нощ за кръстницата фея и вълшебната панделка, родителите ми, надвесени над леглото, произнасят заклинания и правят магии, докато аз лежа кротко върху завивките. Парчетата се наместиха и картинката се появи.