— Никъде няма да ходиш.
— Сара и Ем ще излязат да ме търсят, ако продължаваш. — Една от тях със сигурност щеше да усети, че нещо не е наред. А ако пропуснат, Табита несъмнено щеше да се изнерви.
— Не, няма. — Матю ме пусна, когато навлязохме дълбоко в гората. — Обещаха да не напускат къщата, дори да пищиш, каквато и опасност да предусещат.
Отстъпих назад, исках да увелича разстоянието между себе си и огромните му черни очи. Мускулите на краката му се свиха, беше готов за скок. Когато се обърнах и побягнах, той вече беше пред мен. Обърнах се още веднъж, но той отново бе там. Около глезените ми полъхна.
— Добре — каза той доволно. Сви се в същата поза, която бе заел, докато дебнеше елена край Сет-Тур, и отново заплашително изръмжа.
Вятърът край краката ми повя на тласъци, но не се усили. Изтръпването се спусна от лактите към ноктите ми. Но вместо да потисна страха си, аз му позволих да нараства. От пръстите ми изскочиха сини електрически дъги.
— Използвай силата си — подкани той дрезгаво. — Не можеш да се биеш с мен по друг начин.
Махнах с ръка към него. Не изглеждаше много заплашително, но само това успях да измисля. Матю доказа само колко безплодни са усилията ми, като скочи към мен, завъртя ме и изчезна сред дърветата.
— Мъртва си, отново. — Гласът му долетя някъде отдясно.
— Каквото и да опитваш да направиш, не се получава! — извиках, обърната натам.
— Аз съм точно зад теб — прошепна той в ухото ми.
Писъкът ми раздра тишината в гората и около мен се завихри истински циклон.
— Не се приближавай! — изревах.
Матю обаче посегна с решителен поглед, ръцете му бръкнаха през преградата от вятър. Аз също се протегнах към него, управляваха ме инстинктите. Вихърът го бутна на земята. Той изглеждаше изненадан и от очите му надникна хищникът. Отново се приближи към мен и направи нов опит да премине бариерата от движещ се въздух. Въпреки че целенасочено се опитвах да го отблъсна, вихърът не реагираше както исках.
— Престани да се напъваш — посъветва ме Матю. Беше безстрашен и успя да премине през циклона. Пръстите му се впиха в раменете ми. — Майка ти те е омагьосала, за да не може никой да те принуждава да правиш магии, дори и ти самата.
— Тогава как да извикам магическата си сила, когато имам нужда от нея? Как да я контролирам?
— Измисли. — Снежинките от погледа на Матю заваляха по шията и раменете ми и инстинктивно намериха основните ми вени и артерии.
— Не мога. — Обзе ме паника. — Не съм никаква вещица.
— Престани да го повтаряш. Не е вярно и ти много добре го знаеш. — Внезапно ме пусна. — Затвори си очите и остани на място.
— Какво?
— Наблюдавам те от дни, Даяна. — Движеше се като диво животно, миризмата на карамфил беше толкова силна, че ме задушаваше. — Имаш нужда от неподвижност и притъпяване на сетивата, за да можеш само да чувстваш. — Бутна ме и аз залитнах. Когато се обърнах, той бе изчезнал.
Очите ми обходиха гората. Там беше зловещо тихо, животните се бяха изпокрили от силния хищник сред тях.
Затворих очи. Започнах да дишам дълбоко. Край мен повя вятър, първо в една посока, после в друга. Беше Матю, предизвикваше ме. Съсредоточих се върху дишането си и се опитах да остана неподвижна като останалите същества в гората.
Усетих стягане между очите. Вдишах дълбоко, спомних си съветите на Амира на упражненията по йога и на Март, която ми бе казала да оставя видението да мине пред мен. Стягането се превърна в изтръпване, а след това във възможност. Тогава вътрешното ми зрение, вещерското трето око, се отвори за първи път.
То огледа всичко живо в гората — растенията, енергията на земята, подземните води. Видях всяка жизнена сила ясно и цветно. Третото ми око забеляза зайците, приклекнали в дупка зад едно дърво. Сърцата им тупкаха силно от страх, след като бяха помирисали вампира. Зърнах и забулените сови, стреснати без време от следобедната дрямка от съществото, което се мяташе от клон на клон като пантера. Зайците и совите знаеха, че няма да му избягат.
— Царят на животните — прошепнах.
Тихият смях на Матю отекна през дърветата.
Нито едно същество в гората не можеше да спечели битка с Матю.
— Освен мен — казах задъхано.
Третото ми око огледа гората. Вампирът не е съвсем живо същество, затова ми бе трудно да го открия сред ослепителната енергия, която ме заобикаляше. Накрая забелязах очертанията му в мрака, беше като черна дупка. Бяха червени по краищата, там където свръхестествената му жизнена сила се докосваше до живия свят. Когато застанах с лице към него, инстинктите му го предупредиха, че съм го открила, и той изчезна между сенките на дърветата.