Двете ми очи бяха затворени, но вътрешното ми зрение работеше великолепно. Закрачих с надеждата, че ще го подмамя да ме последва. Сянката му се отдели от ствола на един клен зад мен, черно-червеният му силует се появи сред зеленината. Този път лицето ми остана обърнато в противоположната посока.
— Виждам те, Матю — казах му тихо.
— Нима, лъвице? И какво смяташ да правиш? — Засмя се отново, но продължи да ме преследва, като поддържеше постоянна дистанция. Вляво от мен имаше храст, затова се наведох надясно. Пред мен от пръста стърчаха острите ръбове на камък. Вдигнах високо крак, за да не се спъна.
Раздвижването на въздуха около гърдите ми подсказа, че има малка полянка. Вече не само живата природа в гората ми говореше. Цялата материя ми пращаше сигнали, за да ме води по пътя. Земя, въздух, огън и вода се свързаха със сетивата ми чрез леки убождания, които бяха много по-различни от посланията на флората и фауната в гората.
Енергията на Матю се концентрира и стана по-тъмна и дълбока. Тогава мракът в него, отсъствието на живот, изригна във въздуха в красив скок, на който всеки лъв би завидял. Разпери ръце, за да ме хване.
„Полети“, помислих си аз секунди преди пръстите му да докоснат кожата ми.
Вятърът премина през тялото ми с рязко свистене. Земята ме пусна и леко ме бутна нагоре. Точно както ми бе казал Матю, беше лесно, когато оставях тялото ми да върви след мислите ми. Беше също толкова лесно, като да следвам въображаема панделка към небесата.
Далеч долу Матю се преметна във въздуха и се приземи с лекота на крака точно там, където бях стояла преди няколко секунди.
Реех се над върховете на дърветата с широко отворени очи. Те сякаш бяха погълнали цялото море, бяха безкрайни като хоризонта и огрени от слънчева светлина и звезди. Косата ми се вееше, краищата на кичурите ми се превръщаха в пламъци, които облизваха лицето ми, без да го изгарят. Топлите им пипала галеха бузите ми, докато студения вятър свистеше покрай тях. Покрай мен премина гарван, озадачен от странното непознато същество, което споделяше въздушното му пространство.
Бледото лице на Матю беше обърнато към мен, в очите му се четеше почуда. Когато погледите ни се срещнаха, той се усмихна.
Никога преди не бях виждала такава красота. Обзе ме силно желание, изпитах гордост, че е мой.
Стрелнах се към нето и той веднага застана нащрек. Изръмжа, не беше сигурен какво ще направя, инстинктите му го предупреждаваха, че може да го нападна.
Спрях стремителния си полет с главата напред и се спуснах бавно, докато очите ни застанаха на едно ниво. Краката ми, обути в старите гумени ботуши на Сара, се вееха зад мен. Вятърът подухна кичур от косата ми към него.
„Не го наранявай.“ Цялото ми съзнание бе съсредоточено върху неговата безопасност. Въздухът и огънят ми се подчиняваха, а третото ми око изпиваше тъмнината в него.
— Стой далеч от мен — изръмжа той. — Само за малко. — Матю се опитваше да овладее хищническите си инстинкти. Искаше да се втурне към мен. Царят на животните не обичаше да бъде надвиван.
Без да обръщам внимание на предупреждението му, свалих краката си надолу и стъпалата ми увиснаха на няколко сантиметра над земята. Протегнах ръка с дланта нагоре. Видях с вътрешното си зрение собствената си енергия: подвижна маса от сребърно и златно, зелено и синьо, която искреше като утринната звезда. Представих си как я вдигам нагоре и наблюдавах с интерес как се изтърколи от сърцето ми, премина през рамото, после по ръката ми.
В дланта си държах сфера, в която имаше небе, море, земя и огън. Древните философи биха я нарекли микрокосмос — малък свят, в който имаше парченца от мен и голямата вселена.
— За теб — изрекох с глух глас. Пръстът ми бутна сферата към него.
Матю я хвана. Движеше се като живак по хладната му плът. Енергията ми спря в ръката му.
— Какво е това? — попита той и забрави за желанието си да ловува.
— Това съм аз — отвърнах. Матю се вгледа в мен. Черните му зеници бяха покрили сиво-зелените му ириси. — Ти няма да ме нараниш. Аз също няма да те нараня.